Еволюция: Мисловната война

Глава 1

В дните, които бяха преди, някъде из безкрайните улици на град, който наричаха Вашингтон се издигаше опушена от времето паянтова постройка с оголени, тухлени стени и напукани, тъмни прозорци. Децата, които наричаха улиците свой дом, често с ужас поглеждаха към стоманената й врата и си задаваха въпроса що за живот водят зад нея призраците, чиито сенки виждаха да се плъзгат иззад одърпани пердета.

Всъщност призраците си живееха доста добре. Те имаха свое време и свое пространство, независими от случващото се на хората навън. Те нямаха собственост – не се нуждаеха от вещи. Всеки от тях си имаше своя стаичка – с цял метър по-широка от средностатистически килер – но в нея нямаше легло, нито пък диван; нямаше нищо, което да наречеш дом.

Такива бяха те… такъв бе и животът им. Представете си тази мрачна съборетина. Представете си скърцащите дъски на пода, които сякаш всеки момент ще се сринат под краката ви; дебелият слой от прах, който сякаш попива в ръцете ви всеки път, когато оставите отпечатъците си върху някоя разпадаща се вещ. Вижте прелитащите прилепи; котката, която ви гледа през кръв, докато кръв се стича по раззинатата й паст; тракащите кости, разхвърляни по пода, от които долита стържещ шепот и тази противна, преобръщаща стомаха воня на смърт и гнилоч, на пикня и повръщано. И тогава! Някъде от сенките излиза призрак – създание, което по интелект граничи с мълния, а по красота - със зомби в краен стадий на разлагане, но чиято единствена цел е да изпие живота и да избели косите ви. Да, представете си…

А сега го забравете!

Светлината там никога не спира. Денят е ден, нощта – и тя. Въздухът е топъл, свеж. Носи се приятна миризма на евкалипт и борови иглички. Безброй от цветни свещи разхвърлят сенки по лъскави, махагонови бюра и полирани, абаносови полици. Има прах, но само отвън, по прозорците. А тук-таме сред меките и виещи се влакна на килимите се търкалят рижави котенца, заиграни в своя безсмислена игра. Призраците ли? Неколцина от тях точно са се разположили в черните, кожени кресла на огромна библиотека, кой с кристална чаша в ръка, кой с тежка, обкована книга, и обсъждат проблеми, които ние, простосмъртните, никога не бихме могли да проумеем дори в най-общи линии.

Не, те не са ангели и това не е Раят, макар и доста да прилича на него, но не са и онези празноглави зомбита, чиито стичащи се очи като че ли провокират повече отвращение, отколкото ужас. Те са просто Призраците и за тях никой не знае, макар че мнозина се боят от гнева им.

Но да се върнем на библиотеката и нейните обитатели – разбира се, не книгите. Един от тях, най-вероятно лочащ бира, се казва Джейсън… всъщност се казваше… Последният му дъх е отекнал седмица преди моят първи. Или “се е казвал”?

Името му беше Джейсън Уидър, но всички му викаха Ястреба, макар и никой да не знаеше произхода на позивната му. Е, тя определено пасваше на характера му – спокоен, хладнокръвен и непредвидим, но все пак добряк. Някога бе имал кариера. Четвърто поколение войник, той бе достигнал до ранга Капитан. И това беше всичко, което знаеха за него обитателите на къщата.

В библиотеката бяха той, още едно момче и две момичета. Стоеше замислен леко встрани от тях без да ги поглежда, от време на време отпивайки бавно и по дегустаторски по един голям гълток отлежал коняк. Слушаше, но не отронваше и дума. И всичко това, защото бе закъснял и един Бог знае чий етикет изискваше да не натрапва присъствието си преди да го включат в разговора. Момичетата бяха забелязали стройната му осанка още преди да е прекрачил прага, но той не видя широките им усмивки, които по всеки етикет се смятат за поздрав и въведение към разговор, защото бяха с гръб към него. Огледалата са опасно нещо. Не случайно са сривали цивилизации, а кой знае какво ще правят в бъдеще. Познавайки го достатъчно добре, двечките започнаха да се правят, че не го виждат. Намираха нещо приятно, дори може би възбуждащо в гледката на високия, строен, но силен, млад мъж, който навярно имаше необходимите умения, за да избие всички в сградата, но стоеше настрани, потънал в мисли, смятайки това за нормално, учтиво поведение. В романтичните им души това се свързваше с някаква форма на кавалерство. Уф, кой ли бе увредил горкия младеж.

За щастие другият младеж не беше гей. Майкъл Сондър прокара длан през главата си, опитвайки да преподреди за пореден път кестенявите си кичури. Мнозина биха сметнали това за проява на излишна кокетност, но в неговия свят това се явяваше начин да прекъсне разговора за няколко секунди. В главата му бързо се оформиха няколко хапливи, но приятелски забележки, които точно щеше да насочи към приятеля си, когато централното осветление се изключи, а сенките, хвърляни от свещите, се оцветиха в аленото червено на мигащата, предупредителна сигнализация.

- Код 3! – напомни с плах глас едно от момичетата. Блондинка тип “напудрен супер-модел тепърва излизащ от пубертета”. Кой да предположи, че под правите й коси и иззад зелено-сините очи се крие гений в сферата на приложната математика.

- Сара?

- Аз съм просто математик, Майк, не гадател. – усмихна му се срамежливо блондинката. – Но…

- Нямаме време за приказки. – прекъсна я най-безцеремонно Джей, а в погледът, който умело насочи към всички други, но не и към нея, се прочете красноречивото “Не е време за междуприятелски свалки.” – Събирайте си багажа и да вървим!

- Той е прав! “Код 3” се обявява само при извънредно положение. Може да нямаме много време.

Саманта, разбира се, беше права, а погледът иззад многофункционалните й очила не търпеше възражение.

- Среща след пет минути в Контролната Зала! – изкомандва Ястреба и забързан напусна помещението, превключвайки на “готовност” десетките незабележими оръжия по и под бронежилетката му.

- Не се превъзнасяйте по него, момичета. Всеки човек, който носи цялата си собственост на гърба си е само за съжаление. – изсъска Майкъл. Не, не го мислеше, но това бе начинът да омаловажи силното състрадание, което изведнъж бе изпитал.

Саманта му се усмихна по възможно най-еднозначния и провокиращ начин. Казаното не беше казано, но той го разбра. “Би ти харесало да се превъзнасяме по теб.” – бе само част от него. Останалото Сара долови отчасти и се почувства като “излишния” трети човек, а по малките й бузки изби руменина. В последвалите братски погледи отправени към нея тя видя това, което много добре съзнаваше, а именно, че беше най-малката сред тях.

- Аз най-добре да ви оставя насаме. – смутолеви и леко натъжена се отправи към стаята си.

Сам намигна похотливо на Майк, развя дългите си черни коси и избърза да настигне младото момиче. А самият Майкъл загуби около тридесет безценни секунди в зяпане на красивите й форми, изпъкващи изпод тясната, прилепнала риза и кожената пола. След което въздъхна и се насочи към багажа си. “И сега, ако някой ми каже как така винаги оставам сам…”, но не успя да се натъжи насила, защото при всяка втора мисъл в главата му изплуваше малкото й, оформено като сълза пъпче, от което едвам бе намерил сили да отмести поглед. “Боже, май съм влюбен.” – каза си той и препаса колан с пистолети към копринения си панталон.

Това бяха те… Наричаха ги просто Призраците.

Пръв в Командната Зала пристигна Майкъл и завари меко казано хаос. Десетки учени в безвкусни бели мантии се щуреха във всички посоки и само човек запознат с дейността им би могъл в онзи момент да определи, че те вдействителност вършат някаква работа… и то каква работа! Сред глъчката, която вдигаха, човек за минута можеше да чуе повече научни термини, отколкото за цял един живот. А едва ли някой би могъл да изпише толкова теории, колкото листове се въргаляха по пода.

- Е, аз май не ви трябвам. – прошепна той и се огледа за място между командните кресла и апаратурата, където да не пречи, но с ужас установи, че май няма такова. И къде, по дяволите, се бяха дянали онези симпатични, малки, пластмасови столове, в които човек можеше да се отпусне, докато слуша с половин ухо безсмислените брътвежи на учените?

Тогава от тълпата се приближи Ястреба и Майк се сепна. Никога не бе виждал приятеля си толкова червен и инстинктивната му реакция беше да си представи какво би могло да извади този толкова уравновесен човек от строя, а видяното определено не му хареса. “Развързал е яката на бронежилетката си! Боже, та той никога не го прави… без значение колко се поти!”

- Ясттреб…? – изпелтечи Майкъл. Никак не беше сигурен дали иска да чуе отговора на своя недоизказан въпрос.

- Проклети учени! Затрупаха ме с теории, от които не подбрах и дума и след това… Знаеш ли какво ми казаха? Че става нещо, но нямат и представа какво. … По дяволите, това и аз можех да им го кажа.

Майкъл се намръщи замислено, а единствената мисъл, която прелетя през главата му беше: “Мамка му, как мразя да съм гласът на разума!”. Но нещо се зараждаше в подсъзнанието му, нещо, което проумя, когато отново погледна обърканото изражение на приятеля си. Ястребът бе с цели четири години по-голям от него и винаги излъчваше спокойствие. Сякаш самото му присъствие те караше да се чувстваш защитен. Сега, когато леденото му самообладание се беше стопило, Майк започна да осъзнава колко е важно някой да ти вдъхва сила.

- Джей, тук и сега сме само аз и ти, но помисли за момичетата. Те не трябва да те виждат такъв. – потупа го братски той. – Е, Саманта е като котка. Тя ще се усмихне и още по-стръвно ще наточи нокти в готовност за всичко, което съдбата може да хвърли по нея. Но Сара, тя е все още дете. Светът й е крехък и не можем да позволим да вижда никой от нас слаб. … Нейната надежда се крепи на мисълта, че сме несломими. Разбираш ли? – разтърси раменете му Майкъл.

За миг погледът на Джей се смрачи. Явно силното замисляне в комплект със засиления от адреналина пулс бяха изтощили мозъчните му капацитети. Но той се съвзе веднага. И гордо се изправи, завързвайки яката на бронежилетката си.

- Да, разбирам. – нервно се усмихна той и прошепна искрено. – Благодаря.

- Така те искам, мой човек! А сега кажи какво, по дяволите, става. – потупа го по мъжки Майк и веднага съжали за това, защото сега, когато Джей се бе стегнал, мускулите му изпълваха добре бронежилетката и титаниевите й плочи нямаше накъде да се деформират.

- И аз трябва да си взема една такава. – спомена тъжно и едновременно с това весело Майк, докато масажираше почервенялата си длан.

- Трябват мускули, а тебе не те виждам как ще ги направиш. – огледа го преценяващо Ястреба.

- Ще видиш ти. – лукаво му отвърна Майкъл. – А сега да се върнем на проблема.

- Не знам. Аз бях дотук. Чакам да дойде Сара да се оправя с тези идиоти. Тя поне знае как да обяснява на английски.

- И все пак?

- В най-общи линии ли?... Ами, добре. Става нещо голямо, но не е ясно какво.

- Ега ти, това никак не ми харесва. – сбърчи вежди Майк, а през главата му прелетя представата, която децата, които наричаха улицата свой дом, имаха за призраците. За нещастие обаче тя не отлетя, а се загнезди в мислите му.

Сара и Саманта ги свариха откъм гърба. Бяха леко шокирани от царящия хаос, но се ориентираха по-лесно от двамата мъже.

- Заповеди? – жегна ги Саманта. Намекът беше ясен, а именно “Не, че очаквам.”.

- В интерес на истината, да. – усмихна се Майк и се обърна към Ястреба безгласно казвайки му “Твой ред е. Надявам се да имаш нещо наум.”

- Саманта, за нищо на света не се отделяй от нас. Искам, ако се наложи, да можем да потеглим незабавно. Сара, ти върви при онези идиоти и им разкажи играта.

- Слушам и изпълнявам, сър. – изкозирува доста фалшиво и несериозно Сам и се разположи в един удобен пластмасов стол зад тях, а Сара въздъхна и, придавайки си уверен вид, се насочи към глутницата на учените.

- Сега разбирам какво е да пратиш дете на смърт. – разсмя се Майк, но строгият поглед на Ястреба насочен към него бързо прекрати свободните му асоциации. – Добре де, ясно. Ще си мълча и ще се правя, че се надявам да не идва краят на света, когато ми е напълно ясно, че точно това става. – обаче едва каза последното, когато в главата му се оформи нова асоциация и той се сепна. – Ястреб, мислиш ли, че, ако се наложи да се изправим срещу Четирите Конника на Апокалипсиса, ще оцелеем? – прошепна той.

- Не знам, но оставям чумата на теб. Ще се отрази добре на хубавичкото ти лице.

- Попитах напълно сериозно! – намръщи се Майк.

- И аз така ти отговорих. – разсмя се Ястреба, а след дълга и сериозна пауза промълви. – Виж какво, Майкъл, без значение какво ще изправят Сенките срещу нас, ние ще го посрещнем заедно и ще победим.
- Аха, ясно. Отсега почвам да се моля днес Сенките да страдат от недоспиване, защото мога да си представя доста неща, които биха могли здравата да ни наритат задниците, а, щом аз мога, значи и те могат.

- Не се подценявай, мили. – щипна го по задника Сам.

- Направо ми разбивате представите за романтика. – извърна се Джей.

- Аа, не си видял как те зяпат двечките.

И двамата се съгласиха да прекратят темата, когато към тях приближи Сара. Изглеждаше доста объркана, което рядко се случва на хора с аналитични умове. Старият й тик да си чупи пръстите явно се беше завърнал, което би могло да се случи само, ако ненадейно е била подложена на голям шок. “А ние тука си се смеехме дружно! Що за приятели сме?” – помислиха си някои от присъстващите.

- Е? – скръсти ръце Ястреба.

- Става нещо голямо, но не знаем какво.

- Английски, моля! – въздъхна той.

- Това е всичко, което ни е ясно. Губим агенти по цял свят. Преди половин час Седми Отдел е обявил карантина. Всички трансмисии са били прекратени. Току-що Осми отдел направиха същото, но те поне са имали време да си изяснят какво става. Мозъците на по-неопитните агенти в Линка се изключват и те изпадат в необратима кома. Има няколко докладвани случая на клинична смърт на агенти. Реанимацията е помогнала само в отделни случаи.

- Мамка му, някой се опитва да обсеби Линка! – скочи на крака Саманта и инстинктивно разкопча ножницата на камата си.

- Правилно. – изсъска Джейсън. – Някаква представа колко оперативни агенти все още са отвъд?

- Два Отдела. Повечето са се добрали до Първо Ниво и се опитват да осигурят някакъв периметър около Линка. Всички агенти с малък опит са евакуирани.

- Това не ми харесва. Твърде много неизвестни! – промърмори Майк.

- Сара, можеш ли да направиш нещо оттук? – каза Джей, докато погледът му предупреждаваше Майкъл да запази мнението си за себе си.

- Не. Линкът не позволява интерференция с Нивата оттук.

Смущението на Ястреба си пролича въпреки силното му самообладание и Саманта побърза да реагира.

- Джей, да ги нямаме такива! Тя е новак. Не е готова за полево сражение, а един Бог знае какво ни чака там.

- Тя е права, приятел. Чу я – нещо парализира новаците и убива опитните. – поклати глава възразително и Майк.

Сара си мълчеше, но ядът й си личеше. Да, тя бе най-малката и най-неопитната, но те пък – най-добрите и най-опитните. Опитваше се да им подражава, да бъде една от тях и знаеше, че те биха реагирали доста остро на нейно място, но пък съзнаваше, че са прави. Което означаваше само едно – изборът зависеше от нея. А нея наистина я беше страх.

- Ти решаваш, Сара. – съгласи се Ястреба.

Тя погледна Саманта и Майкъл. Изглеждаха сигурни, че тя ще реши да не поема риска. От самото начало те се държаха с нея като с по-малка сестра и я бяха опознали доста, но не изцяло. Вината се дължеше на невинното й лице, заради което хората често я подценяваха и взимаха за безобидна… без да се замислят колко безобиден може да е човек разполагащ с познанието необходимо, за да се направи и детонира виртуалният вариант на водородна бомба. Ястребът, той бе като скала – потаен и недосегаем. И все пак някак човек винаги беше сигурен, че е разтълкувал правилно мислите му. За това тя не се съгласи на 100% с мисълта си, че той иска тя да тръгне с тях. Едно обаче знаеше за него, независимо от решението й той щеше да застане зад нея.

Знаеше, че трябва да осмисли добре избора си, но не можеше. В главата й се въртеше само мисълта, че това е единственият начин да докаже, че заслужава доверието им.

- С вас съм, сър. – козирува тя.

- Добре. – усмихна се Джей, но не стана ясно дали го е очаквал или не, дали е съгласен или не. – Заемайте местата си! Започваме незабавно скачване!

Времето на лентяйство и чакане свърши. Сега учените се отдръпнаха възможно най-встрани, а екипът започна необходимите приготовления. Всеки знаеше какво да прави. По бързата процедура Майкъл подреди четири контролни стола един до друг и започна да зарежда безбройните контейнери, от които бяха съставени. Саманта свърза към тях различни системи и се зае с физико-химически калкулации. Сара инсталира обратно по местата им урановите ядра необходими за отварянето на Линка и пое навигационните системи. А междувременно Ястреба светкавично тракаше по десетина клавиатури в бясна селекция на оръжейни и други модули.

- Майкъл? – провикна се Джейсън.

- Заредих достатъчно животоподдръжка, за да оцелеем преминаването през Линка. Останалото можем да оставим на тъй наречените “учени”. Надявам се, че имат достатъчно акъл, за да се справят с тази задача.

- Аз се съмнявам. … Саманта?

- Не знам какво правя, но съм сигурна, че го направих добре.

- ОК. И аз свърших със селектирането на екипировката. – при това той полу се озъби, полу се усмихна на Майкъл и му извика. – Каза, че искаш да направиш някой мускул. Е, май ще ми се отдаде да го видя. … Сара?

- Готова съм. Имате тридесет секунди да заемете местата си и включвам брояча.

Майк първи се излегна в стола си. Веднага след него коланите на съседния стол се увързаха около Саманта. А точно на петнайсетата секунда третият стол заби петнайсетина игли, свързани посредством тръбички с контейнерите му, във вените на Джейсън.

Активира се автоматичната информационна система със своя механичен глас:

- Инициализиране на Прехода. Готовност за скачване след 10… 9… 8…

Сара се усмихна и остави на последния стол да я овърже и убоде.

- Готови ли сме? – усмихна се тя.

- Оо, да. – разсмя се Сам.

Ястреба само кимна.

- Скачване след 3… 2…

- Боже, как мразя тази част. – изсъска Майк.

- 1… ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ!

Майкъл Сондър го бе казал за първи път като новак преди три години и за това време не бе намерил причина да промени мнението си. “Преходът е като да поставят главата ти в менгеме след което да насочат към теб поток от четири гравитации и да започнат да пускат по него титаниеви игли. Сякаш хиляди светкавици гърмят измежду гънките на мозъка ти, а когато някоя от тях удари очен нерв в мрака около теб се завърта болезнен вихър от цветове и светлини. Разбираш какво значи да си мъртъв в мига, когато осъзнаеш, че не чувстваш ръцете и краката си; че не можеш да си поемеш въздух, защото дробовете ти са на светлинни милисекунди от теб. Вече си в Линка и около теб протичат милиарди бинарни снопове. Опитваш се да стоиш далеч от тях, но не можеш да помръднеш. И, когато някой мине през теб. Сякаш вече не съществуваш. Но по-болезнено е, ако само те докосне, защото губиш частица от себе си, а приемаш нещо, което не можеш да осъзнаеш. И така ти продължаваш да се носиш в продължение на безкрайни милисекунди и с всеки следващ контакт от теб си отива нещо. До момента, в който съществуваш, а не можеш да го проумееш, защото не помниш какво значи да мислиш. И това продължава докато не стигнеш Транслатора, където те чакат нулите и единиците, които са ти били отнесени и, където това, което не е част от теб ще остане да чака своя притежател. Тогава чуваш електрически глас…”

- Сондър, Майкъл – обем информация – 100%. Статус - готовност за ретранслация.

- Уидър, Джейсън – обем информация – 100%. Статус - готовност за ретранслация.

- О’Кели, Сара – обем информация – 100%. Статус - готовност за ретранслация.

- Ниъли, Саманта – обем информация – 100%. Статус - готовност за ретранслация.

Това бяха те – Призраците – Секретен Екип за Борба с Тероризма, ниво на достъп – най-високо.

- Инициализиране на ретранслацията при 10… 9… 8…

Глава 2

- Боже, хубаво е да си жив. – прозя се Саманта, изтърсвайки прахта от себе си.

- И какво му е хубавото? – погледна я криво Майк. - Просна се по очи в прахта на няколко сантиметра от кална локва с гниещи в нея телешки лайна и не бих искал да знам какви гадинки. Тялото ти вегетира на един Бог знае колко светлинни години оттук. А и тези досадни комари! Ах, как ме сърби ухото!

- Дълго ли ще бъде такъв? – смръщи се Сара, докато той прехвърляше гнева си от комарите върху стоте кила титаний на гърба му, които носеха звучното име – ризница.

- Не му обръщай внимание, малката. – потупа я Сам. – Страхува се, че не е достатъчно красив, за да се интересуват от него другите и не осъзнава колко смешен става понякога. Изчакай да стане напечено. Тогава ще видиш истинското му лице, което лично на мен ми харесва повече.

- Сам, нали си доктор… виж ми проклетото ухо. – сепна й се Майк, но думите й го бяха поблазнили. “И все пак не ми отива да съм разумен и твърд…” – мина му през главата. И все пак някъде накрая на твърдението увисна едно отворено “но”, което, когато стане въпрос за характери, може да промени доста неща.

- За това трябва да говориш със Сара. Тя е проектирала RS3. – лукаво се подсмихна Ястреба.

- Какво?

- Генетичен модификант, който изменя виртуалното ДНК, така че дясната ушна мида се превръща в биологичен трансмитер и приемник с биотоково зареждане. Обхватът не е много голям, но за това пък можеш да изпращаш мислите си под формата на нискочестотни вълни, които слуховите ни нерви ще разшифроват и приемат като звук. Всеки от трансмитерите изпраща също така и разпознавателен сигнал чрез който слуховият нерв асоциира приетата информация с гласа на изпращача.

Майк я погледна тъжно, но се обърна към Ястреба.

- И все пак трябва да благодаря на теб, защото ти си го избрал при селекцията на модули.

Джейсън се намръщи. Под войнишката му прическа бръчките оформиха шеврон, който подчерта полегатите му вежди. Приятелите му намираха тази цапната физиономия за забавна, но имаше нещо мечешко в нея – нелепа, може би дори неутрална, а в същото време опасна, потайна. Погледът му се плъзгаше по Майк. Беше така ясно преценяващ, че обектът на неговото внимание неволно потрепери.

- Майк, сигурен ли си, че си добре? – попита го, внимателно изучавайки всяко негово движение. - Знам, че обичаш да се цупиш и перкаш, но никога досега не е било чак толкова досадно. Дори, по принцип, е приятно, защото ни напомня да внимаваме.

- Ще му мине след няколко минути. Изглежда е от онези 10%, при които генетичният вирус води война с ДНК-то, за да поеме контрол над ушната мида и вследствие на тъканните смущения до мозъкът достига по-слабо оросена кръв.

- Е, чудесно! Не можеше ли да го проектираш по-добре?

- Съжалявам, но генетиката ми е ясна само дотолкова. Не забравяй, че всичко, което проектирам трябва да е приложимо и в реалния свят, защото тук съществуват абсолютно всички негови физически закони и ДНК-то ти, макар и виртуално, притежава същите качества както и физическото.

- Да… извинявай. – смутолеви той. В погледът му се четеше искрено съжаление, което някак си стопли душата на Сара и възбуди Саманта. – Аз…

- Няма проблем. – прекъсна го тя. – Не съм ти обидена.

- Щом и Майкъл се аклиматизира, значи сме готови да тръгваме. – припомни им Джей.

Саманта цинично прокара поглед по пясъчния път, калните локви, животинските изпражнения, килимът от есенни листа, и зацъка с език.

- Можеха да направят Първо Ниво малко по-модернистично. – каза тя.

- Не си ли била тук? – погледна я учудено Майк.

- Че защо? – сепна се тя. – Това е последната линия на защитата. Има къде по-интересни места, където бих могла да съм полезна.

- А ти, Джей? – умолително го погледна Майк.

- Бил съм. И както на теб, така и на мен това не ми харесва.

- Благодаря ти! – възкликна другият.

- Добре де, какво има? – не се сдържа Саманта.

- Ама, разбира се! Първо Ниво е най-сложният ни проект. В продължение на години то се развива от само себе си, но ние непрекъснато подсилваме структурата му. На тази планета трябва да има поне 100 милиарда виртуални личности. Някак си околният пейзаж ми се види нелогичен. – Сара извади изпод бронежилетката си малък лаптоп и започна да набира команди.

- Друго Ниво? – Майкъл вече зареждаше пълнител в някакво оръжие, чието име не знаеше, но определено си спомняше опустошителните му способности.

- Малко е вероятно. – прошепна Саманта, преценявайки качествата на самурайския меч, който й беше избрал Ястреба. – Навигационните системи биха могли да ни изпратят на случайни координати в Нивото, но, за да се прескочи в друго Ниво, трябва да се препрограмира директно Линкът, а аз съм убедена, че Сара не би направила подобна грешка.

- И не направих. Два пъти проверих дали Линкът е нагласен да използва координатните таблици на Първо Ниво.

- Препрограмиране? – объркано отрони Ястреба, докато добавяше още титаниеви плочи към вече доста обемната си броня.

- Единственият известен ми начин да се препрограмира цяло Ниво е всички Отдели да прекратят изпращането на сигнали през Линка и някой доста добър програмист да бъде изпратен сам през него. В такъв случай е безопасно да се изключи Транслатора, защото изпратеният под формата на бинарен сигнал гений няма да се смеси с други сигнали и ще пристигне цял при Транслатора. А в противен случай, при изключването на Транслатора няма да има какво да раздели и подреди получената информация и всички изпратени агенти ще пристигнат под формата на пюре. Защитните протоколи на Транслатора са направени така че, ако в интервал от половин час пристигне един единствен сигнал на човек с генетично въведен код за достъп, той се ретранслира в Нулевата Точка, където може ръчно да препрограмира Нивата. – казвайки това, Сара изпита непреодолимо желание да изпие нещо силно и с нещастие установи, че Ястреба е забравил хранителните порциони при селекцията. Храната за нея имаше различно от общоприетото значение. Математическият ум, възползвайки се от капацитетите на картографската памет, лесно изчисляваше приблизителния разход на енергия и й казваше какво физическо натоварване може да понесе. Това направи и сега, а изводът никак не й хареса. “Знаех си, че ще съжалявам заради онази бутилка вино!”

- Тогава отписваме препрограмирането. … Някакви идеи? Майк?... Сам?... Сара?

- Готово! – провикна се последната. – Влязох в диагностичната система. Отчитам стотина агента и около седем милиона виртуални личности.

- Нали каза, че трябвало да са милиарди? – извърна се към нея Саманта.

- Внимавай за евентуална опасност! – нареди й Ястреба без да я поглежда. – ОК, дръжте кръг около Сара с готовност за незабавно бягство. Саманта, прибери този меч и извади нещо с огнева мощ!

- Защо просто не се скрием някъде… сър? – този път тонът й беше сериозен.

- Няма да мърдаме оттук преди Сара да ни каже, че е безопасно, Сам. Имаш достатъчно опит, за да знаеш колко нестабилно може да е виртуалното пространство дори и да е подчинено на законите на Нивата.

- Това не е добре… - промълви Сара. – Да, така си и мислех. В последните часове тук са станали толкова много промени, че процесора на лаптопа не може да изчисли какво и как е станало.

- Ай стига бе! – извъртя се Майкъл точно в мига, когато някой изстреля стрела откъм храстите. – Мамка му! – изсъска той, но бе късно. Стрелата проряза стоманените нишки на бронежилетката и мина между две титаниеви плочи. Димяща кръв се разля по устните му в мига, когато прониза дробовете му. А погледът му! Казваше само: “Мамка му, отново ли!?”

Стотици стрели прорязаха въздуха още преди да се срине в прахта. Някои от тях отскачаха от бронята му, но други, намерили своя път в пролуките на дизайна, съсичаха с големите си и масивни остриета плътта му, чупейки ребра, разкъсвайки органи.

- Детранслацията! – изкрещя Сара иззад гърба им, заемайки отбранителна позиция. Ръцете й машинално зареждаха беретата, докато умът прехвърляше безброй параметри и функции в някакъв логически потоп. А небето бе така синьо, така спокойно.

Никому не би потрябвала математическа мисъл, за да разбере предупреждението й, ако да би попаднал в такава ситуация. Те бяха Призраци. Във всеки миг знаеха, че, ако нещо им се случи, ще изчезнат; че Транслаторът ще се погрижи телата им да бъдат преобразувани отново в бинарна вълна, насочена към истинските им мозъци.

А ето, че той бе тук. Мъртвото му тяло лежеше захвърлено в прахта, докато стотици стрели го разкъсваха или затрупваха.

Нямаше враг. Само стотици дървета опнати от хоризонт до хоризонт по продължение на калния път. Нямаше боен ред. Само облак от стрели, забиващи се де що намерят. И сред този хаос се издигаха три тъмни фигури бясно въртящи се в кръг, стрелящи напосоки и все пак координирано, превръщайки летящите стрели и крайпътните храсти в едри стърготини. Но не се лееше кръв, само дървесни сокове.

- Сам! – крещеше Ястреба, но тя не можеше да го чуе, да следва заповедите, да проумее колко важно за оцеляването им е да стоят в кръг с лице срещу неизвестността. Виждаше само бездиханното тяло и една единствена мисъл: “Мъртъв е! Този път завинаги.” Кръвта се отдръпна от лицето й. Горещи сълзи заописваха дъги по замърсената й плът. И ето, че направи съдбоносната грешка.

В жаждата си за кръв тя разкъса кръга и насочи целият си гняв към сенките, от които бе долетяла първата стрела – стрелата отнела живота на любимия й. “Кръв за кръв!” разказват легендите. Кръв за кръв получи и тя. Сред шумоленето на падащи листа, съскащи стрели и беснеещи изстрели ясно отекна нечий гърлен крясък и последвал смъртен шепот.

Знаеше, че ще умре. Осъзна го още в мига, когато уби убиеца, но не съжали. Продължаваше да стреля. Картечният огън смилаше на прах десетки стрели, но имаше стотици. От рамото й се стичаше черна кръв. Чувстваше прорязваща болка на няколко места по краката си.

Погледът й помътня. Картечницата бавно се вряза в меката земя. Имаше само една мисъл: “Обичам те!”, само едно чувство – готовност и само едно видение – летяща към сърцето й стрела.

Честта е странно и велико нещо. Дори, когато си приел смъртта, тя пак може да те изненада. Кръгът беше разкъсан и вече нямаше как да се защитават от стрелите и въпреки това имаше поне малък шанс някой от тях да оцелее, защитавайки се. Ястреба се отказа от този шанс.

- Саманта! – изкрещя той, сякаш й заповядваше “Живей!”, обръщайки се рязко към нея. Картечницата изпращя в ръцете му. Златният й огън порази стрелите насочени към нея. Видя сълзите в очите й, които го питаха: “Защо?! Защо!?”, а след това и отражението на десетки остриета идващи му в гръб. Не почувства тъга. Всъщност сърцето му остана празно.

За миг като че ли времето застина под бурни небеса. Там, напред, свлечена на колена, Саманта взираше се в Джей, а студени сълзи бавно стичаха се по бледата й плът. Там, настрани, гордо възправен, Ястреба бавно отпускаше картечницата си, обръщайки се срещу налитащи стрели. Тук, между тях, изпънала ръце, подобно на Христос, но с по една берета във всяка, Сара се готвеше да изкрещи…

- Седио Проекта! – прогърмя гласът й и сякаш и време, и пространство затихнаха, за да чуят думите й и да ги предадат нататък. “Седио Проекта!” ехтяха планини, морета, долини.

Не, времето не беше спряло.

Джей се извърна. На около метър от гърдите му стрелите просто си седяха във въздуха. Усещаше се движение – остър, съскащ звук, който оставяше впечатлението, че някак си е нарушен първият закон на Нютон, така че силата и антисилата да започват от една и съща упорна точка.

- Нямаме време! – изкрещя Сара. – Помогни на Сам.

Искаше му се да попита какво става. Не го направи. Опитът го бе научил, че въпросът “Как?!” е загуба на ценно време в напрегнати моменти. Въпреки това любопитството вдигна адреналина му.

Датчикът на картечницата му сочеше 1923 изстрела. Не си спомняше някога да е бил подлаган толкова дълго на открит огън и ни в клин, ни в ръкав, осъзнаването на този факт повдигна самочувствието му. Не, сърцето му беше празно за смъртта, но мъртвият другар го изпълваше с болка. А до него Сара бясно тракаше по клавиатурата на лаптопа (нищо, че от монитора му стърчеше бронзов връх – тя специално си го беше направила, така че да работи без значение колко щети са му нанесени). Харесваше хората като нея. Независимо от ставащото те винаги успяваха да минат на автопилот, вместо да се самоизключат.

- Сам? – обърна се той към убийцата, посочвайки с очи острите, бронзови върхове, стърчащи от тялото й.

- Строши ги! – сподавено му отвърна тя и извади шише силен дезинфектант за орална употреба.

Смъртта отдавна бе загубила своето значение в сърцата им, но те не оставаха безразлични към болката, която безсмъртието не е способно да заличи. Смъртта значеше загуба на време, а раните - загуба на ефективност и въпреки това Джейсън изживяваше нейната болка все едно бе негова всеки път, когато студените му, здрави ръце изваждаха някоя стрела.

Саманта се отпусна в ръцете му. Дори бързодействащият алкохол не успя да задържи съзнанието й на границата на шока и тя мигновено изпадна в безсъзнание.

- Сара? – плахо прошепна мъжът, на който само преди минути бяха припомнили, че е упорна скала и не трябва да поддава под натиска на неизвестността.

Някъде сред подредения хаос от мисли-функции в главата на Сара отекна неговият вопъл. Тя не съзнаваше, че действа на автопилот. Не би могла. В умът й съществуваше стриктен ред – ред, който бе проникнал чак под подсъзнанието й, до такъв етап, че инстинктите й се проявяваха като видение за собствените й реакции. При нея мисъл и избор не съществуваха, само знанието какво и как трябва да се направи.

Трудно е да си представиш, че човек в смъртна опасност би могъл да пише алгоритми, дори от това да зависи живота му. А ето, че пръстите й летяха бясно по клавиатурата. А успя да отговори на недоизказан въпрос без да ангажира вниманието си извън монитора.

- Остави я да лежи. От загубата на кръв е отслабнала оросяването на мозъка й. За момента е извън строя. … По дяволите! – изкрещя тя. – Приготви се! Щитът пада.

- Мамка ви! – извиси глас Ястреба, а в острия му поглед изчезна и най-малката следа от възпитание.

Обърна се срещу стрелите. Картечницата изтрещя в ръката му. Десетки хидравлични помпи вдишаха и издишаха с металически вой. Стотици титаниеви сглобки защипаха ръкава на бронята, превръщайки оръжието в нейно продължение.

Като гигант се възправи той срещу разпадащия се щит, докато от титаниевата ръкавица на свободната му ръка се изтегляше еднометрово, блестящо острие.

“Майк, това е за теб!” – прошепна наум. Последва серия от трясъци, при които плочите на бронята се измъкнаха от рамките си и увиснаха една над друга. По тялото му не остана нито едно място, което изстрел да би могъл да заплаши, та камо ли стрела. Сара го последва.

Щитът падна. Нямаше ги беснеещите черни фигури. Само два великана, по които се трошаха безброй стрели. Движенията им бяха бавни. За това пък огънят смъртоносен. Стотиците изстрели не просто разцепваха стрелите. Те проследяваха траекторията им, вдигайки облаци от трески, кръв и плът.

Изглежда нападателите, объркани от щита, бяха дошли по-наблизо, изоставяйки прикритието на гората, а покосяващата смърт, която се изсипа на главите им, ги свари още по-неподготвени и те се обърнаха в бяг. Дъждът от стрели изведнъж стихна, а шумовете долитащи от горския масив напомняха за всичко друго, но не и за ред.

Ястреба бавно отпусна картечницата. Чу се нова серия от издишвания и тя се откачи от ръката му. Огледа се тъжно в острието и прокле късмета си, че не му бе дал шанс да го освети с кръвта на врага. Поне четири минути бяха поемали вражеския огън, с цената на почти два живота, а ето, че същият този враг бе обърнат в бяг само за тридесет секунди.

Хвърли един кратък, оценяващ поглед на бронята, който Сара да види и весело й подвикна:

- Готина модификация! – Не можеше да повярва, че тя е успяла да измисли и приложи подобно решение на проблема им за краткото време, което имаха.

- Мерси, постарах се. – отговори му машинално, докато оглеждаше един от бронзовите върхове. – И все пак… това не би могло да мине през стоманените мрежички в гумените уплътнения между плочите на броните?

- А така, между другото, може ли да ми модифицираш една пура, че съм забравил да селектирам към екипировката и тютюнев модул? – и как му се прииска причината за учудения й поглед да е невъзможността да проумее как е могъл да допусне такава грешка, но знаеше, че не е така. – Спокойно, само се шегувам. – и бавно посочи с очи бездиханното тяло пред тях. – Дали наистина е мъртъв?

- Не и, ако имам дума по въпроса, но за момента не се сещам дори как да я взема, та камо ли как да я използвам.

Той замълча, машинално дъвчейки някакъв стрък ароматна трева. Искаше му се да заплаче, да излее болката си, но в сърцето му не бе останала достатъчно тъга. Човек винаги си казва “Този път е за последно!” и се сбогува с обичан другар, но в един момент свиква никога да не е за последно, приема смъртта за уклончиво понятие и ето, че приятелят, чийто последен дъх е опитал да задържи, отново върви редом с него.

Малко по малко успя да си върне онова уверено изражение, с което всеки ден го виждаха да вади и прибира пистолета си, да чете книга или да убива човек и точно в този миг краката му се подкосиха, а сърцето сви. Шокът от една простичка дума – “Детранслацията!” – изчезна и той проумя, че е прекрачил всички правила на лидерството. Един от хората му лежеше мъртъв. Друг беше на път да го последва. А той самият не бе успял да промени това. Когато трябваше да се бие, той предпочете да умре в името на честта, отколкото да остане жив. Когато трябваше да лекува, не намери сила, а и познание. Когато трябваше с делата си да вдъхва увереност, той позволи самоубийството на човек, загубил обичния си и остави човек без никакъв полеви опит да се оправя сам. А най-нелепото беше, че не знаеше защо. Никога не се бе отравял така силно с адреналин. Никога не бе губил контрол. Питаше се защо единствено Сара съумя да мине на автопилот. Защо тази, която не беше подготвена реагира най-рационално?

- Това беше, Сара… Оставаш само ти. – прошепна той.

Тя не се обърна към него. Не изрази изненадата си. Макар и да нямаше лекарска степен, през мислите й прелетяха десетки диагнози и методи за лечение, които би могла да приложи при полеви условия, а същевременно умът й бе ангажиран с лекуването на ранената, която се гърчеше и хриптеше в съня си.

Той разбра това и усмивка потрепна на крайчицата на устните му.

- Майкъл е мъртъв. Саманта няма да оцелее. Аз го знам. И тя го знае. Вслушай се в шепота й. Чувал съм тази молитва хиляди пъти. Това е молитва към Транслатора за попътна светлина, която да върне душата обратно удома. – Сара се опита да го прекъсне, но той не я остави. – А аз! Ти излъга смъртта, заради мен. Не знам как го направи и, за Бога, едва ли някога ще съм достатъчно умен, за да го проумея, но е факт, че, ако не беше спряла времето, онези стрели щяха да ме покосят… Мислиш ме за коравосърдечен, нали? – усмихна й се той. Видя отговора в очите й. – Да, такъв съм. При толкова много болка, аз се захващам за прашинка гняв. Но, кажи ми, как би трябвало да се държи човекът, който знае, че ще умре?

Най-накрая сред диагнозите, които се въртяха в главата на Сара, се загнезди и тази за пълен, след шоков срив и тя инстинктивно потърси пистолета с успокоителни.

- Може и да си права, допускайки, че съм луд. Та дори самият аз мисля, че нещо не ми е вред. Нещо в това място, в това време, влияе на решенията ми, но… - и замълча, а в очите му проблеснаха сълзи. - Ти излъга смъртта, Сара. За това оставаш сама. Съществува неписано правило и тук, и в реалния живот – излъжеш ли смъртта, тя ще ти го върне. Аз ще умра, защото по план вече трябва да съм мъртъв. А ти ще останеш сама, защото си променила съдбата, така че да не бъдеш сама.

Поне за едно нещо беше прав. Саманта издъхна, завършвайки своята молитва. Три тънки, студени пръста, оцапани с кръв затвориха клепачите й и изписаха кръст на челото й.

- Амин. – прошепна Сара и заметна лицето й с останките от мантията си, а същевременно се питаше само “Защо?! Защо!?” – най-тежкият за един математик въпрос.

Нещо заплашително прошумоля в храстите.

- За мен е. – отрони Джей и с определено движение на ръката си активира костюма в предишното му състояние. Не вдигна картечницата. Сякаш дори най-лекото навеждане би било знак за страх. Вместо това задейства острието и на другата ръкавица. Рицар, но не в блестящи доспехи, той се изправи срещу мрака. И той го връхлетя.

Едва ли дори рицарите на Бог са се изправяли някога срещу нещо толкова зло. Приличаше на върколак с нездрав вид и избледняла, раздърпана тъмно синкава козина, но ушите му бяха дълги, твърди и издадени назад, подобно на рога, очите – жълти, празни, стъклени, с хиксовидни ириси, а пръстите му - дълги над педия... От раззинатата му паст на парцали капеше кървава слюнка по тялото му, покрито с гнойни рани и мускулни аномалии, заради които му се налагаше да се придвижва частично ходейки, частично скачайки, изнасяйки се с лявото рамо напред. Това изчадие определено не знаеше как да държи ръцете си на еднакво разстояние от точката, в която гледа. Това бе причината Джей да подцени полевите му качества.

- А сега ми говори за Конниците на Апокалипсиса! – усмихна се той и зае отбранителна позиция.

Нещото се опита да го блъсне с рамо по инерция. Нещо, което Ястреба без проблем избегна, че даже и превърна в предимство, нанасяйки сечащ удар по гърба му. Реакцията на звяра обаче го изненада.

Вместо, в изненадата си, нещото да увеличи дистанцията, то закова здравите пръсти на краката си в земята и, извъртайки се, заби свиреп половин метров шамар на рицаря. Трясъкът беше неописуем, а силата на удара достатъчна, за да деформира идеално прилепналите по тялото му титаниеви плочи.

Джей изсъска сред пукота на чупещи се ребра и с последен изблик на гневна мощ заби едно от остриетата до ръкавицата в корема на звяра. Издъхна мигновено, оценявайки с поглед подаващото се от една от гърбиците на звяра острие окъпано в кръв. Нанесло бе сериозни поражения, макар и да се бе разминало със сърцето и гръбначния стълб. Умря с усмивка, знаейки, че последният му удар е бил смъртоносен и, че убиецът му е осъден на бавна и мъчителна смърт.

Звярът беснееше около трупа и острието, разширявайки все повече и повече смъртната рана. Широките му длани бясно биеха по титаниевата ризница, изменяйки формата й сякаш беше консерва и Сара искрено благодареше, че съдържанието й не можеше да се изсипе.

Гневът е странен и силен порив. Останала сама, Сара бързо проумя това. Логиката й казваше да вдигне картечницата и да види сметката на това отвратително създание. Но, водена от жаждата за кръв, тя вдигна меча на Сам и се хвърли в атака.

Нещото не съумя да се обърне. Най-голямата му гърбица посрещна свистящото острие. Стоманата победи плътта. Звярът се стовари парализиран в калта. От гръбначния му стълб стърчеше дръжката на меча.

Знаеше, че ще умре. Смъртта не е диагноза, а чувство на всепросмукваща се тъмнина. Няма нищо по-трогващо от погледа в очите на умиращо животно. То не търси гняв в сърцето си, не разбира, че си променил съдбата му. Знае, че умира без да осъзнава смисъла на понятието смърт. В очите на чезнещия звяр можеш да откриеш невинността на дете.

Тази невинност потърси Сара, за да излекува яростта си… да я насочи към себе си. Но в тези хиксовидни очи нямаше мир. В тях намери само гибелен гняв. Дори най-големият звяр, осъзнал смъртта, спира да се бори. Но в тези студени очи тя не видя дори желание за борба, а жажда да завлечеш някой със себе си.

Това я отврати, дори повече от собствената й реакция. Ръката й се насочи към сърцето на нещото. Характерно движение на пръстите активира скритото в ръкавицата острие.

И сякаш времето спря… Със скръстени ръце някъде там лежеше мъртва Саманта в локва от кръв. Подобно игленик някъде там беше проснат Майкъл. Тук и сега на земята лежаха премазано тяло и гърчещо се туловище с широко острие, забито в стомаха и бляскащ меч, стърчащ от гръбнака. А над тях се издигаше Сара с развени, окървавени коси, като лъчите на умиращото слънце, и юмрук насочен към сърцето на звяра. …

Глава 3

Тя го уби. Отне живот. … За тях това нямаше значение. Те бяха Призраци. Смъртта и животът имаха други измерения в техния свят. Не за това плачеше сега, а защото трима другари лежаха мъртви, а тя не бе проплакала и една сълза.

Почисти раните на Майкъл. Избърса устните му и според ритуалите, които познаваше, затвори очите му и изписа на челото му кръст със своята кръв. Положи го със скръстени ръце до Саманта и покри лицето му с мантия. Жадуваше да се отърси от болката продължавайки ритуалите, но не намери смелост да потърси лицето на Джей сред смляната ризница. За това само го загърна с мантия. Не знаеше какво повече да направи. Не бе виждала подобен звяр през живота си и аналитичният й ум ясно й нашепваше, че е най-разумно още тук и сега, докато трупът е пресен, да го проучи, ако не с дисекция, то най-малкото визуално. Но в нея се надигаше непозната погнуса. Тя, човекът, който бе разнищвал с дни телата на твари и зверове, за да е сигурен при виртуалното им възпроизвеждане, нямаше волята да разтвори разсечените гърди на това изчадие без място в логическия свят. Но някъде отвъд подредения хаос на мислите си тя чувстваше досега с трупа като нарушение на древно табу. Сякаш дори с най-лек допир тя би могла да омърси остриетата и да отмени смъртоносното им дело… да обезчести мъртвите другари.

От стотици сълзи цяла една бе пролята заради потрошения лаптоп. Десетки бронзови остриета бяха прорязали дисплея му. Това не беше фатално, но едно от тях бе прерязало клавиатурата, срязвайки връзките межди половината клавиши, което си беше непоправимо. Не стига, че остана сама, ами и я отрязаха от света.

Спомни си как веднъж при полево сражение, където й разрешиха да присъства като учащ се наблюдател, умря едно от непесетата – виртуалните личности, които нямат тела в истинския свят - млад мъж, който бе спасил живота на Саманта, с която в последствие станаха приятели. Тогава Сара самодоволно каза, че няма проблем да презареди персонажа и да го върне в играта, а отговорът на Сам я порази като с гръм.

“- Не. – каза й с болка тя. – Те имат свой живот и избират кога и как да умрат. Ние не трябва да забравяме това. Този свят не случайно е създаден като копие на нашия и тук съществуват същите правила. Това, че те умират, а ние живеем е нашето клеймо… Не трябва да забравяме, че и те са хора като нас и животът им е също толкова важен колкото и нашият.”

Сара плахо се усмихна и отрони едва чуто, докато сълзи рисуваха мъката й с вълни по кални локви:

- Да, разбирам. Почувствах болката ти със своето сърце и я разбрах. Но не ще позволя никой от вас да изчезне завинаги. … И все пак… Какво стана тук?! Какъв е този звяр?! И, за Бога, кога всичко е потънало в мрак?!!

- Мога да ти дам отговор само на последния въпрос. – прошепна някой зад гърба й.

Сърцето й не беше способно да се отдаде на две емоции едновременно или бързо да превключи от една на друга. Не изпита ужас, нито изненада, да не говорим за гняв. Само успя да избърше сълзите си и да активира бронята.

- Винаги, когато върколаците излязат от сенките се смрачава. Сякаш умеят да се бият само в мрак.

Беше висок, строен, русокос, с меки черти и въпреки това сериозно лице. Очите му се движеха бавно и премерено и все пак човек оставаше с впечатлението, че подобно на орел той наблюдава и държи всичко под контрол. Имаше подканващата и разтапяща усмивка на елегантен добряк и отрепетираните движения на човек, който знае какво прави. Боже, колко много й напомняше за Ястреба.

- Алън Би Делахю. – представи се, подавайки й ръка, която тя точно щеше да поеме, когато десетина мъже наизлязоха от горските сенки, теглейки тела.

- Това са хората ми. – разсмя се приятелски той, виждайки объркването й. – Представям ти Седми Взвод.