“Изкуството е един посредник на неизразимото” - Гьоте

Много думи има на този свят, думи, с които съществуваме, които дават форма на нашите мисли. Някои от тях биват изречени, други остават неизказани, но винаги са само обвивки на нещо по-могъщо и сложно от езика. Там, където думите са просто представата за кодове от звуци, където безкрайността от първични и вторични познания поражда нашите идеи още преди да сме осъзнали, че те съществуват, за да ги обримчим в думи… там се крие недоловимото, неизразимото, чието съществувание долавя творецът в мига на своето вдъхновение. С думи не бихме могли да се докоснем до тази първична гениалност, лежаща някъде отвъд познанията ни за невронните процеси. Думите са кодове от звуци, с които ние предаваме информационната част на идеята, не – емоционалния заряд, който я е породил, раздразнявайки сензитивността на тъканта на тази неизразима част от нашата душа (тъкан, стояща по неразгадаемост много над нашето подсъзнание).
Творецът има дарбата за миг да престане да съществува като личност – неговото съзнание минава на заден план, докато в един миг частица от него се свързва с това неизразимо поле на гениалността, където се ражда всяка човешка мисъл. Така той се дистанцира от оковите на езика и започва да оформя мислите си като живи картини, имащи своята емоционална наситеност. Художникът плъзга четката по плътното и си мисли, че прави само това, че дава форма на една съществуваща от определено време в главата му представа, но наблюдаващият съзира някаква грация (сякаш в главата на художника е набелязана всяка точка, всеки натиск на четката, всяко нейно движение, които са необходими).
Ще попитате какво доказва, че художникът се докосва до нещо неизразимо и ни го показва със своето творчество. Първо – картината (която е нещо статично) ни прави по-голямо впечатление от реалността, която тя представя. Второ – единствено истински художник би могъл да направи копие на една картина, а всеки среден художник създава нещо бегло, което сякаш няма място в хармонията на Вселената. Шедьовърът, роден от вдъхновение, живее свой живот и докосва нашите сърца по едни или друг начин, но драсканиците предизвикват насмешка.
Писателят си служи с думите, но читателят долавя нещо отвъд тях. Контекстът е нещо неизразимо. Човек не може да открие защо една дума може да провокира серия емоции докато цяло изречение не може да отприщи нито една. В момент на вдъхновение в главата на писателя всякакви предварителни представи се размиват. Той забравя къде се намира и защо пише – знае само едно, в този момент съществува един герой, чийто живот рисува химикалът върху белите листи. Гневът на автора, става гняв на героя, болката му – болка на героя. Кое е неизразимото? Човек не може да изрази с думи картина, но авторът съумява да избере правилната дума и да я сложи на правилното място в изречението, така че дори само един ред да провокира в главата на читателя детайлна картина, и всичко това с нормалната скорост на говор. Така че контекстът в неговата творба ни предава картина с емоционална наситеност, която човек нормално не би могъл да опише с думи. Езикът е нещо съвършено в предаването на информация, но не всеки е ясно, че той твърде грубо изразява чувствата. Толкова много различни емоции могат да бъдат изразени само с една дума – любов. Обаче авторът би могъл да провокира с творбата си точно определен нюанс на една от тези емоции и то без да използва думата любов. Това вече е неизразимото – творбата съумява да запечата за през вековете набор емоции.
Казваме, че самосъзнанието е насоченост на съзнанието към Аза, отвръщане към извора на съзнанието (Рефлексия на съзнанието също). Тогава как е възможно човек да избяга от своето съзнание и да погледне отвъд Аза, потъвайки много по-дълбоко от своето подсъзнание? Бихме могли да приемем този факт, ако приемем и сенсуализма (философско течение, според което всички или повечето знания, с които човек разполага идват от сетивата). В такъв случай познанията ни не са на осъзнато, а на сетивно ниво. Сетивата на свой ред са нещо неизразимо. Човек не може да опише с думи предчувствията, “дежа вю”-тата; не може да опише точният нюанс на един цвят, защото всеки човек вижда по свой начин света; да разкаже за сложността на един звук и необятността на един дъх. Ала в същото време художникът съумява да впише в платното хиляди звуци, движения, аромати. Как съумява той единствено с цветове, точици и линийки да ни провокира да се вживеем в картината, да подушим миризмите на впечатания свят, да чуем неговите звуци? Отново той си служи с контекста. В своята забрава той е част от първичността, съществува в едно ниво на сетива, така че рисува своята картина, забравил за думите, но открил, че всеки цвят, всяка точица, всяко движение на четката има свой ефект в контекста на цялото, което в един момент е решил да изрисува. Така стигаме до извода, че в случая картината предава емоции чрез фини манипулации на контекстно ниво върху нашите сетива – или в случая зрението. Приемайки всичко това, ние приемаме и персепцията за символизма. Тоест съществува един свят, до който ние можем да се докосваме с крайчицата на това, което сме. В този свят всяко движение, всяка енергия и самата материя дори са само идеи, които художникът в момента на вдъхновение впечатва в своята творба и предава с нейния контекст.
Без значение дали вдъхновението, въображението и контекста са проявления на друг свят от идеи или сетива, на подпсихологическа гениалност, или способността да зърнеш всички нюанси на една дума, на една щриха и значението й в цялото, е факт, че те са нещо неизразимо, тъй като манипулират сетивата и чрез тях емоциите, играейки си с качествата на Аза.