За Стормуинд!

Част 1

Голи, кирпичени стени; криво издялани, опушени прозорци без стъкла и кепенци, през които зимният вятър бясно натрупва едър, сух сняг; ронещ се таван и продънени, случайно разхвърляни стени, сред които клюмат гигантски термити и дребни, зъзнещи птички; това видя разбуденият, оглеждайки се с почти затворени очи. Съскането на студа и косите лунни лъчи съсичащи полумрака чу сред натегналата тишина и бързия ход на собственото си сърце. Но не стихна обзелото го внезапно почти наркотично напрежение. Пълният диск на златната луна, едва преполовил пътя си по ясния, искрящ от звезди небосвод, значеше за умореното му тяло, че е спал едва няколко часа. Не би се събудил така бързо без причина след тежкия двудневен преход сред замръзналата високопланинска долина. Най-малкото, за да си спести тежкото металическо главоболие и доста често фаталните мускулни спазми на повсеместната умора. Имаше нещо. И то не беше звяр. Те са твърде предсказуеми. Не е нужно да се будиш преди да са предприели атаката си.

Потрепери, отдавайки се на екстаза от очакването на внезапния, единичен двубой със смъртта, когато животът лежи между две остриета и един удар. Обожаваше чувството на апатична всеобхватност, което остава след като инстинктите се издигнат над съзнанието, а плът и стомана се слеят.

Дали криещият се в мрака бе усетил събуждането му, беззвучното плъзгане на меча под тежките, кожени завивки? Не знаеше. Не чуваше дъха му – биенето на сърцето му, а му се струваше, че неговите собствени отекват като сребърни камбани сред открита, пуста равнина.

Слял се с готовността и очакването, отдал се на първичността, той все пак наблюдаваше грешките си отстрани. Преди да дойде нощта разумно реши да струпа по-голямата част от екипировката си в средата на стаята на купчина, наподобяваща спящ човек, но в умората, предшестваща съня, забрави да прецени нощното осветление и сега от своя тъмен ъгъл нямаше особена видимост върху ставащото.

И ето, че сред тишината за миг отекна звук – свистенето на опънати тетива. Ръката му затегна в хватката си дръжката на лекия меч, но, знаеше, че, ако тази стрела полетеше към него, не би могъл да я спре. Мечът лежеше в неудобна позиция под завивките. Врагът щеше да се разкрие едва след изстрела. А за извъртане не можеше и да става дума. Сянката очакваше именно това и щеше да го пресрещне с ножа си много преди да е успял да отхвърли кожите.

Тетивата изсвистя. Сърцето му прескочи удар, но не усети предвкусваната болка. Стрелата глухо се заби в един от меховете в купчината и по песъчливия под се разля кърваво червено вино. Нямаше нужда един лунен лъч да хвърля в мрака очертанията на сянката, за да види разбуденият своя враг. Тренираните му сетива я засякоха в момента, в който отпусна тетивата и си пое дъх. Но в същия този миг една от кристалните стъкленици, които бе намерил в руините и смяташе да продаде на някой търговец, се плъзна под кожите на купчината и глухо се строши. Дали непознатият бе чул това?

Секундите се заточиха мъчително. Като че ли не едно, а две сърца бяха спрели да бият. И с всеки следващ лунен лъч, прорязващ мрака, събуденият се чувстваше като безпомощно разпната на дисекционна маса жаба. Луната вече осветяваше завивките и в своята немощ разбуденият възбудено стискаше с потната си длан хладната, увита с груб, оръфан лен дръжка на меча. Но ето, че сянката се възправи над клопката, надигайки тежко, одимено острие – възслаба и висока фигура в прашното облекло на наемник и с отсечените маниери на убиец. Жалко, че щеше да умре толкова бързо.

Събуденият рязко отхвърли завивките, предизвикателно отметна ръката с меча встрани и с бавна, глуха стъпка се насочи към гърба на дръзналия да смути съня му.

“Една крачка, един удар и си лягам!” – усмихна се той, но сгреши. Ненадейно сянката се извъртя, от ръката й се отдели нещо и полетя към лицето му. Лекият меч незабавно се издигна, за да посрещне летящия нож и го направи. Малкото, мътно острие тихо се заби в пясъка. Но сред мрака събуденият не видя облака, в който бе летяло то. Черната прах се вряза в очите му – сякаш го пронизаха хиляда нажежени игли; проникна в носа му – сякаш в дробовете му се разпалиха деветте кръга на Ада, а той просто отсече:

- Ако ослепея, ще ти причиня болка, която не би пожелал и на най-големия си враг. – и твърдо смяташе да удържи на обещанието си.

На слабата фигура далеч не й липсваше сила. Хвърли се върху него. Повали го в прахта така жестоко, че още необработеният дъх излетя от гърдите му. Блъсна го в стената под прозореца така внезапно, че дори леденият сняг не можа да успокои раните в следствие на няколко доизкъртени греди. Мечът със затихващ тътен трептеше някъде близо до екипировката.

- Вече ме ядоса! – гневно изкрещя той, извади малък, искрящ нож и се хвърли срещу високата фигура, която с отмерено извъртане на меча си изби острието от ръцете му. – Вече си мъртъв. – разсмя се, усещайки как кръвта му отхвърля киселинния адреналин, а сърцето му забавя хода си.

Внезапно и все пак плавно той премина зад гърба на наемния убиец, вкопчи студените си пръсти в пулсиращия му врат и въздъхна. Фигурата глухо изстена. Счу се пукането на прекършения гръбначен стълб и тя се свлече в босите му крака.

Отвратен Сидиъс наметна разранения си гръб и прекрачи през изкъртената от бурите врата, оставяйки в хапещия сняг, кървави стъпки и трески от изгнилите греди. Не го интересуваше кой искаше смъртта му. Вече дори нямаше желание за сън. Снегът и ветровете действаха отрезвяващо на мускулите му. Междувременно зъзнещи птички любопитно подаваха малки главички от прозорците, задържаха се за секунда и отлитаха обратно в гнездата си, блъскани от гнева на виелицата.

***

Събуди се с нос едва ли не опрял в ледовете на една полузамръзнала рекичка. Не бе намерил сили да се завърне до руините и екипировката. Увил крака в наметалото и пъхнал ги под топлата постеля на снега, преживя нощта само благодарение на пулсиращите, зарастващи рани и разгорещената кръв.

Уми лицето си в киша от ледени кристалчета, сняг, пясък и планинска вода и задълго гледа как течението отнася мръсните съсиреци от черна кръв и сивкав пясък, примесен с трески. Огледа се в леда. Като по ирония за първи път от доста време лицето му изглеждаше здраво, розовеещо и свежо, въпреки многобройните кафеникави белези, които тъмният тен едва скриваше и пресните синеещи рани. Остърга калта и мръсотията от почти голата си глава и отново бос потегли към екипировката си. Но сега чувстваше снега, който гъделичкаше сетивата му, а отразявайки се, острите лъчи на ниското слънце сгряваха уморената му плът.

На дневна светлина руините изглеждаха далеч по-страшни – обгорени, разрушени стени на един някога велик град сега потънали в пепел и сняг. Изглежда нощес бяха минавали планински тролове – огромни, сивкави или кафеникави твари, които за разлика от своите събратя, степните тролове, страдаха от силна липса на логика и, въобще, на интелект. Следите им се виждаха тук-там сред руините, но като че ли умишлено отбягваха единствената все още държаща се сграда. Далеч по-изненадан бе от това, че се би с човек, а не с трол – както доста често му се случваше.

Древните архитекти явно не бяха имали особено големи умения, защото в простата постройка прозорците бяха разпределени така че голяма част от помещението тънеше в сумрак. Жалко за хубавото вино, разкаляло пода и няколкото доста качествени стъкленици, за които определено можеше да вземе добри пари, сега превърнали се в стъклен килим, част от който все още вадеше от гърба си. Но пък на останалата част от екипировката, макар и разхвърляна наоколо, й нямаше нищо. Сред местния студ, най-важна беше бутилката с ром, която блажено откри здрава.

Сгрявайки кръвта си, той се приближи до противната, дрипава купчина, в която се бе превърнал убитият. На слънчева светлина изглеждаше дори по-слаб и за миг Сидиъс се ужаси при мисълта, че може да е прекрачил своята чест, заслепен от покварата на двубоя, превръщайки се в детеубиец. Отмятайки с разтреперена длан пелерината от лицето му, с изненада зърна остри черти, издължено лице, неестествено права и разхвърляна зеленикава коса, големи, но не подчертани очи. За капак убиецът имаше две дълги, синкави уши, едното сдъвкано като на котка. Естественият цвят на нощния елф не можеше да се определи под лилавия тен на смъртта.

- Какво си търсел тук, приятелю? – прошепна Сидиъс, потърквайки брадичка. – Мен?

Нелепо! Нощните елфи се чувстваха много по-единни от хората. При тях отцепниците бяха извънредно малко и единични бройки използваха уменията си като наемници. Някой силно желаеше смъртта му. Наемането на тези единици убийци излизаше майка си и баща си.

- Не търсеше теб. – прошепна някой зад гърба му. – Изглежда е знаел какво пренасяш и беше готов да плати цената за него. И това ме притеснява.

Сидиъс внезапно се извъртя към входния отвор и едва не изпусна меча, увисвайки чене. Пред очите му на касата на вратата се опираше извънредно висока и възслаба фигура. Носеше ленени дрехи, чиито модел и кройка трудно се проследяваха. Цветовете им бяха или убити, или камуфлажни. И все пак изглеждаха добре, оставяйки впечатлението, че тъмно синият елф едва се подава от сенките. Имаше нестандартни, черни коси, къдрави и сплъстени като тъмната, лъскава перушина на патица; широки мътни очи със зеленикав обков – като бездънни кладенци сред спокойни, езерни дълбини и високо, открито чело без бръчки или белези, но изписано с белезникави, магически символи.

- Спокойно. Не съм наемник. Просто минавам оттук. – усмихна се на тъпото му изражение елфът.

- Тогава откъде знаеш, че пренасям нещо ценно? – едва промълви Сидиъс.

- В багажа ти има силна реликва, страннико. Нейната съдба е в Стормуинд, столицата на хората. Отнеси я там и чакай. Когато му дойде времето, тя ще се разкрие пред теб.

- И все пак? – възропта човекът.

- Аз съм елф, страннико. Ние чувстваме магията във въздуха и нишките, с които тя свързва предметите с местата, на които принадлежат. Не знам какво носиш, нито каква е съдбата му. Мога само да гадая дали то е сътворено от хората в тяхната столица или в този момент неговото място е там. Така или иначе то има цел и по един или друг начин ще достигне до нея. Върви към Южния бряг и хвани кораб за Южния континент. Оттам лесно ще стигнеш до Стормуинд.

- А защо не го вземеш ти? – въздъхна мъжът.

- Вярно е, че и моят път е на юг, но, макар и да не разбирам как човек с твоите чест и умения може да се занимава с търговия на вещи, събирани от тези мъртви земи, не бих рискувал за нищо на света, разкъсвайки връзката между теб и тази реликва. За добро или зло вашите съдби са се слели и единствено той може да реши кога пътищата ви да се разделят.

Сидиъс нервно се извърна, тъжно усмихвайки се:

- Една гадателка ми предсказа, че ще умра преди да изпълня съдбата си.

Не получи отговор. Когато се извърна, от елфът нямаше и следа – само една черна пантера, отдалечаваща се по белия хоризонт.

Набързо събра вещите си, но задълго се взира в леко искрящите очертания на една кристална сфера, свързана посредством сребърен обков и верига с проста, дървена дръжка. Преди няколко дни я беше намерил в руините, решавайки, че е от онези омагьосани боздугани, които използваш като второ оръжие, но ползата им е в това, че вдигат слаби защитни полета. Предвид електрическата мъгла, която плуваше в кристала, определено не бе избързал в догадката си.

- Е, какво пък, явно съдбата ми ме зове. – разсмя се гърлено и метна приличния на боздуган талисман в раницата си, но не събра сили да се изправи от мекия под. Неволно бе изпуснал парче оръфан, обгорен в единия край пергамент и чак сега го видя. Една сълза се стече по лицето му, раздразни раните, изписа дъга по устната му и глухо цопна в краката му. Сред размазаните цветове се забелязваха мътните очертания на дете с дълги, светли коси и искрени, зеленикави очи.

***

Стотици набързо сковани къщурки, някои от камък, други дори не от дъски, разхвърляни от хоризонт до хоризонт по неравната равнина и по не заравнените хълмове; песъчливи пътеки криволичещи ту наляво, ту надясно, но никога вред; туфи от всякакви треви, избуяли измежду камъните на стените и около скованата, изсъхнала пръст на “пътищата”; безцелно лутащи се караули и кекави дървени барикади, разпръснати тук-там, наместо стени; абсолютна липса на ред и модел, мъглява архитектура и все пак слънцето лениво рисува красиви изражения по напъпилия бръшлян, виещ се около кепенците и блещукат потните гърбове на червените катерички, притичващи от врата на врата и измежду краката на хората… това виждаше на пръв поглед човек, навлизайки след първите постройки на единственото все още държащо се пристанище на Южния бряг. А на втори… недружелюбните бледи лица на малцината друмници, забързани по свои дела под силния пек; глухия лай на кучетата, оповестяващи своята готовност; дрънчащите, ръждиви доспехи на караулните, влачещи се от пресечка на пресечка към кръчмата. И все пак човек не можеше да остане сляп за силната сплотеност на хората, отстоящи на тази последна, трепереща граница между хората отвъд океана и мъртвите земи на Севера. Тук нямаше скандали, хората не си повишаваха тон. Дори децата, объркани в свои игри, не се губеха сред откритата, хълмиста равнина и не пречеха на родителите си да се подготвят за това, което нощта щеше да хвърли по тях. Тяхна награда бе благодарността по лицата на бежанците от Севера, които уморени се отпускаха в корабите, отплаващи на юг.

- Как е? – усмихна се приветливо Сидиъс, разстилайки наметалото си до един пуфкащ под обемната си, ръждива броня караулен. Под ръцете му мекото одеало бързо придоби спретнат вид, отгоре й се озова разтворена раница с припаси, от която друмникът ловко извади, подканвайки с жест война, мях качествено, южно вино, за да види искрената благодарност в сините очи на закръгления сиромах, докато той с отмора отмяташе сплъстените си, кафяви коси, за да не изцапа добре запазената кожа, от която беше направена манерката.

- Зле е, страннико, много зле. – прокъркори той, мляскайки вино. – Троловете от планините на север вече всяка нощ ни нападат. Имам чувството, че дори зверовете от мъртвите земи биха ни налетели, ако не бяха дивите грифони, които се смятат за родители на децата ни. Дребосъчетата обичат да си играят с тях. Пък да не говорим за нагите! Тези гнусни твари на океанските дълбини са напуснали непристъпната си империя и сега плячкосват де що видят кораб. Преди няколко дни кметът на града обяви запор на морския транспорт. На корабите е забранено да напускат пристанището, ако по някаква причина успеят да се доберат дотук от Южния континент. В момента се опасяваме, че лоша съдба е споходила младия принц на Стормуинд. Вчера той пренебрегна забраната и отплава заедно с десетте кораба, които нарича флотилия, към Дарнасус, столицата на елфите… - след което замълча, преглъщайки с усилие твърде широк гълток от кървавочервената амброзия и изхъмка: - …на дипломатическа мисия, казват. Дано боговете се смилят над него.

- Значи няма начин да отплавам на юг. – въздъхна Сидиъс.

- О, не! Начин винаги има. – усмихна се караулният. – Въпросът е колко си луд. Капитанът на един от корабите на принца е получил заповед да се върне в Стормуинд със секретни поръчения на Негово Величество. Навярно трябва да отнесе вестта за ставащото и да подготви отбраната на града за евентуално нападение. Принцът е прав. Никой не знае на какво са способни нагите. Но сам кораб има десет пъти по-малки шансове от единадесет кораба.

- Изглежда не вярваш, че капитанът ще успее да изпълни заповедта?

- О, пожелавам му обратното, но, виждаш ли, ние тук сме хора, свикнали с тайните на океана. За всички ни е ясно, че съгледвачите на нагите вече знаят и следят точното разположение на всеки един кораб в открито море и дори на тези в доковете. Единствената причина все още някои кораби да достигат крайната си дестинация е, че тези противни морски твари не разполагат с качествена система за комуникации и трудно се прегрупират. Но мисля, че е въпрос на дни това да стане, а пътят до Южния континент е доста дълъг. – караулният благо му се усмихна изпод гъсти вежди и с олекнало от виното и приказките гърло го попита, по-скоро констатирайки. – Но ти все пак ще рискуваш, нали?

- Като че ли нямам избор. – усмихна се нервно Сидиъс.

- Добре тогава. Ще се погрижа да те вземат на кораба, макар и да не съм сигурен, че ти правя услуга. Само ще те помоля нещо. Преди няколко дни се спомина един мой много добър приятел. Той имаше две дъщери, които отидоха в Стормуинд, за да може по-голямата да изучи могъщите, стихийни магии. Раздялата с техния баща бе трудна. Той силно държеше дъщерите му да изучат природните магии, които лекуват и творят мир. Отивайки си от този свят, той ме помоли да предам на дъщеря му някакъв талисман, семейно наследство, което свързва чедата на техния род с първичната, творителна магия на природата. А аз моля теб да свършиш това вместо мен.

“Абе, какво става?” – подскочи Сидиъс. – “Магията май ме е набелязала за нещо.” – усмихна се къде гнусливо, къде с недоумение, но каза само:

- А защо не изчакаш всичко това да свърши и не го направиш сам?

- Защото, страннико, не знам дали аз и този град ще доживеем до изгрева, а не мога да изневеря на дълга си към набързо скалъпената къщурка и кривите улици, които наричам свой дом.

Междувременно покрай тях минаха редиците от охраната на Капитана – достойни за уважение мъже - млади, но приучени на ред, свикнали да носят тежките, непробиваеми ризници, които, по договор отпреди много векове, джуджетата приготвяха специално за тях. Изглежда този Капитан се ползваше с доста висок статут в редиците на Принца, което определено притесни Сидиъс. Негово Величество не би рискувал живота на такъв войскови център, ако не беше крайно необходимо. Старият войн реши, че каквото и да става трябва да плава с този кораб, с този човек, който от пръв поглед разпозна като велик пълководец. От искрените очи на Капитана сякаш се разхвърляха мълнии, но от този тип, които не удрят, а гърмят предупредително, сякаш казвайки “Които и да сте вие, аз съм нещо повече от вас, но никога не бих го изрекъл на глас!”.

***

Корабът не успя да отплава през този ден и по някаква случайност тази нощ от мъртвите земи нищо не се нахвърли върху пристанището, а изгревът озари със оранжево златистите си лъчи ниските, спящи стръкове трева – половин червен диск, сливащ се с ясните спокойни води на океана, идващ, за да отрази лика си в студената, пролетна роса.

И пак по някаква случайност нагите не нападнаха кораба на бързащия капитан и Сидиъс, състареният убиец, прехранващ се от събиране и продаване на антики, достигна здравополучно до пристанището Менетил, откъдето се насочи към Айрънфордж, столицата на джуджетата, а от там хвана последния грифон за Стормуинд, преди кралят на Малкия народ да заповяда затварянето на огромния град, скрит дълбоко в недрата на най-високата планина в Южния континент. Дали дори тук, толкова далеч от откритите простори на океана, се страхуваха от хилядолетния гняв на нагите и тяхната нескрита ненавист към бродещите по земята? Това притесни Сидиъс и той има достатъчно време да го премисли при дългия полет към заветната цел.

***

Светлината на изгрева лениво обходи обръча на зъберите. Блеснаха острите, бронзови върхове, дъга разля цветовете си по кристалните води на далечния, северен водопад. Но не довя сутрешният вятър грохота на сипещата се вода. Не чу се ромоленето на кроткото поточе. Замълчаха величествени орли сред своите високи, непристъпни гнезда. И не забиха камбаните на абатството, както го бяха правили всеки ден, безброй векове.

Крясъци, набързо издадени заповеди, въпроси без отговори, хаос, смут, суматоха, това завари слънцето, връщайки живота в разцъфналата долина. И сякаш натъжи се то, оглеждайки се в помътнелия кръст и окаляните, многоцветни, а сега сиви витражи. А с него и небесата… Извиха се буреносни облаци. Смрачи се. Зимата си беше отишла, а ето, че заваля сняг.

Глъчката нарасна. Някъде някой тихо сипеше гневни възгласи, като че ли фон на зараждащата се буря. Там, досами малката арка на абатството, група млади свещеници, идващи от северните мини, където ги бяха изпратили да тренират екзорсистките си умения в прогонване на досадни коболди, обсъждаха на висок тон вероятността всички кланове на тези джуджеподобни плъхове-миньори да са си обрали крушите едновременно, зарязвайки богатите на мед и сребро шахти. Наблизо Елгън Пелтскинър, главният ловец на абатството, с отвращение плюеше по посока на гората, търсейки с очи поне един от безбройните вълци, с които се славеше долината.

- Вдън земя са се дянали, проклетите! – подвикна бясно той по посока на младежа, провесил крака над рекичката. – Дори зайци няма! Та барем да видя дали са ми добре наточени стрелите! – измърмори, тряскайки последния кашон със старателно обработени от него кожи във фургона, който използваше за магазин, ателие и превоз. След което се усети и обърна към момчето:

- Трябва ли ти превоз?

Нийди тихо се усмихна. Не бързаше за никъде. Важни бяха тук и сега, и нищо отвъд техния обсег не го интересуваше, а не беше безотговорен. Сърцето му следваше хода на природата. Биеше по-силно, развълнувано от смъртоносната промяна на времето и едновременно с това по-бавно, успокоено от тихата, спокойна смърт на снежинките, които оставяха сълзите си по топлата му длан.

- Върви си със здраве, Елгън, и нека Светлината бъде с теб. – потупа го с костеливата си ръка Абендамар. – Аз ще се погрижа за момчето. Все пак то е най-ценното ми протеже.

- Така да бъде, учителю. – поклони се на стареца едрият, червенокос варварин и поведе изящните си, ръждиво кафяви, степни коне на юг, към единствения изход на долината.

- Много си те е харесал. – разсмя се старецът, присядайки до момчето. Ледената вода сякаш вля живот във вените му. Кожата му се стегна и порозовя, стойката – изправи. Ръцете му вече не трепереха. – Така е по-добре. – промълви доволно, протривайки ръце.

- Ти, стари дяволе! – ухили се момчето. – И мен ли се опитваш да убедиш, че си по-слаб, отколкото си?

- Е, млади момко… – разсмя се учителят, опитвайки се да си предаде покровителствен тон. – Щом си достатъчно голям да ми говориш така, значи си съзрял да ме разбереш.

- Да. – промърмори младежът, отмествайки замислено поглед към гъстата гора. – Ние сме свещенослужители. Ние помагаме на хората. И колкото по-слаби и стари изглеждаме, толкова по-лесно хората приемат помощта и мъдростта ни.

- Да. Всичко е въпрос на чест. И ние сме длъжни да уважим това. – прокашля се старецът дипломатично. – Но да оставим тази пиперлива материя. Та, говорехме за стария варварин… Ти си първият от учениците на абатството, който успя да спечели сърцето му. Всички други бързат да изпълнят задачите, които им дава и гледат да не му се мяркат пред очите. Изглежда и аз доживях да възпитам смелчага. - гордо се усмихна той.

- Е, какво пък толкова съм направил? – прошепна момчето, загледано в далечината. – Дори бандитите се оплакваха, че вълците са станали твърде много. Природата не можеше да възстанови реда. Долината страдаше. Някой трябваше да направи нещо, но ловците отдавна загубиха интерес към тази изключително кротка порода “зверове”, а Елгар е твърде стар за масов лов. Всъщност като че ли никой не забелязваше. За това се заех аз. Не беше трудно. Гората сама ме водеше към най-старите и болните. Но се видях в грях да ги убивам просто така, а кожите не ми трябваха…

Старецът също отправи поглед към гората, но в очите му го нямаше покоя, който изпитваше момчето.

- Ти я чувстваш, нали… природата. Чувстваш болката й… желанията й… - промълви той.

Нийди не отговори веднага. Ръката му се плъзна под яката на ризата и стисна нещо. Лицето му се сви. Пулсираща вена изпъкна на дясното му слепоочие. Погледът му си остана спокоен, ала сега в очите му блестеше сила.

- Понякога си мисля така. – прошепна той. – Иска ми се да е така... Струва ми се, че тя отваря пътища пред мен… Че ми праща утеха, когато съм сам, покой, когато се гневя и сила, когато съм слаб… Но знам, че е невъзможно. Ние сме хора, не можем да се докоснем до истинската тъкан на нещата. Драскаме по повърхността и се залъгваме, че сме достигнали до най-големите дълбини.

Сърцето на стареца се сви, но той предпочете да замълчи.

- И какво чувстваш сега?

- Вятъра… възкисел е. Земята… солена. Водата… кристална, а все пак опетнена. Сякаш някаква отрова опитва да се просмучи през порите ми и всеки момент може да загубя реалността, а не ми пука… нещо ме държи тук, зове ме по име.

В този момент далеч на север се появи черна точка и до ушите им долетя острият писък на грифон. Някъде от абатството приветствено изграчи гарван и кацна на рамото на Нийдиърт, след което отри глава в бузата му и се гмурна в плиткия поток.

- Добрият стар Сейтлит! – разсмя се Абендамар. – Напомня ни, че е време да се прибира удома. Май по график това е последният грифон, пътуващ от страната на джуджетата към Стормуинд. А и в долината вече не остана никой. Няма смисъл да се прави на пазач и координатор повече.

- И все пак, какво става? – промълви момчето, осъзнавайки, че в рамките на няколко минути цялата долина се беше изпразнила.

- Не знаеш ли? – възкликна старецът.

- Не. Цяла нощ слушам вятъра и следя промяната. Пък и някой трябваше да отдаде чест на вълците, когато гордо изоставиха хилядолетните си владения и се отправиха към неизвестността, навлизайки в северните възвишения. Сигурно вече са се изкачили над водопада и ще потърсят утеха в земите на джуджетата, които от край време са доказали, че уважават горските зверове. … - замълча. Неволно се приведе напред. Сякаш самото му същество се стремеше на някъде, докато все повече и повече вени изпъкваха по челото му. И също така изневиделица се скова и отпусна. Гласът му беше различен… някак си по-примерен. – Не знам какво е, но се случва. – отрони той.

- Вече?! – подскочи старецът и зарови из джобовете на грубата си, вълнена роба. – А ето го! – отдъхна, подавайки му капковиден, плосък, бял камък с издълбана от едната му страна спирала.

Беше необичайно топъл и не изстина в студената длан на момчето, а напротив…

- Не го дръж дълго в ръце. – потупа го старецът. – Омагьосаните предмети се зареждат от всичко… трябва им само контакт. По-добре между теб и него да има някаква дреха, защото така хабиш много енергия и след час ще заспиш като пън.

- И какво е това?

- Камък-сърце. За да го използваш е необходимо само да го помолиш да те отведе там, където е сърцето му.

- Вземи и това. – погледна го покровителствено, подавайки му дълга и масивна, тъмно кафява дъбова тояга с издълбани по нея дървета и животни. Контрастираше на стройната фигура на момчето, но в момента, в който то я пое, почувства силата – сякаш само дървото бе дало живота си за тази тояга, за него.

- А сега върви! И нека Светлината осветява пътя ти. – Сълза ли бе това, което проблесна в очите му? Нийди така и не разбра.

Гарванът бързо издрапа до краката му и си измоли местенце, отърсвайки се от водата. С усмивка момчето го прибра на топло в джоба на небесно синята си мантия, закопча яката на ярката си, но приятно жълта риза, намести сребърната тока на изрисувания си като букова кора колан и докосна с ума си камъка. Контактът беше приятен. Скалата не искаше нищо, нямаше нужда от нищо. Съществуваше само, за да изпълнява едно определено желание на своя господар. И тази простота за миг изпълни душата на младия свещеник.

“Заведи ме там, където е сърцето ти!” – помоли го той.

Затвори очи. Нямаше нужда да гледа, за да разбере какво става. Чувстваше го през сетивата на камъка.

В сърцевината на спиралата се пробуди синкав пламък. Всъщност не беше пламък, защото камъкът започна да изстива, а с него и ръката на младежа, но не беше и светлина… виеше се като змия, рисуваше фигури, разливаше се по спиралата.

“Отиваме си удома.” – с детинска радост се провикна камъкът. Светлината бликна по ръката на момчето. Заизкачва се по врата му. Мина през устните, ноздрите, слъзните му канали. Той така и не разбра какво е чувството. В мига, в който я вдиша, вече не съществуваше. А в следващия се намираше на километри от дома.

“Никъде ли няма покой!?” – едва не проплака, когато глъчката и тежката атмосфера на кръчмата покосиха сетивата му. Гарванът съчувствено изграчи нещо, въртейки нервно глава над джоба му. Камъкът пък изскимтя сърцераздирателно. Навярно защото кръчмарят, комуто бе поверено сърцето му, го нямаше.

Нийдиърт бавно и дипломатично прокара поглед по възбудените лица, празните маси и опушените дървени стени, благодарейки на Светлината, че бе позволила на проектанта да не слага прозорци. В мъждивите сенки, хвърляни от няколкото свещи и огнища никой не видя уплахата, която внезапно смути лика му. Нямаше ги обичайните обитатели на кръчмата. Не висяха по стените каменните брадви на джуджетата, съсекли стотиците трупи необходими, за да се построй това място, което толкова много обичаха. Пустееха масите на втория етаж, където винаги велики люде си разказваха минали подвизи. А той, едно хлапе, стоеше сред познати и непознати лица, с разтреперано сърце… Не чуваше зова на природата, стъпките на древните зверове, фиданките, които се прекланяха пред силата на бурята. И за първи път в живота си се почувства наистина сам.

Опитвайки се да избяга от това, което беше в душата му, той потърси контакт с хората. Но бързо разбра, че улисани в собствените си страхове, те нямаха време да се занимават с някакво си хлапе-свещеник. Макар и чираци като него, те бяха магьосници, войни, убийци, ловци, рицари на Светлината – герои. Биеха се за себе си, макар и заедно, забързани да умрат или да бъдат признати. А той… Неговата магия беше различна - дар от Светлината, а не нещо, което можеш да се научиш да използваш. Тя идваше на белия свят, за да спаси този, чието време не е дошло или да изпрати по пътя му онзи, който си отива. И той така и не я разбра. Не почувства жаждата, с която чародеите търсеха все нови и нови източници на енергия, за да усилят мощта си. Не откри в сърцето си гнева, който в ръцете на войн можеше да превърне дори клечка за зъби в смъртоносно острие. Всички те познаваха магията под една или друга форма… само начините, по които я катализираха и източниците, от които я зареждаха бяха различни. Но свещеникът не черпеше сила от собствения си живот, нито пък от гняв или други хора. Тя му биваше дарена от Нея, всесилната, на която служеше.

И ето, че попадна на познати лица. Групичката екзорсисти от северните мини, продължаваше своята дискусия. Бяха трима. Единият, млад, нахакан северняк с гъста, къдрава червеникава коса, поне с няколко години по-голям от момчето точно казваше нещо:

- … дори онази кротка призрачка от Мрачната Гора се е дянала някъде. – след което замълча за няколко секунди. – Герад, ти какво мислиш?

Назованият младеж трепна и прекара ръка през русите си кичури замислено.

- Не знам… - започна той. – Но коболдите никога не биха се върнали в противното си измерение, ако не сме ги прокълнали. А знаеш как ги мразят вълците. Не биха ги оставили да се отдалечат на повече от стотина метра от мините. По времето, когато получихме първите сведения, че коболдите са изчезнали, вълците все още бродеха из гората.

По изражението на северняка, Териъс, си пролича това, което Нийди много добре знаеше, а именно, че беше голям клюкар, но човек с благ характер, идеална компания за вечно замисления Герад. Третият, Майлси, не беше кой знае какво – нисък, набит, чернокос, типичен брадат южняк, палещ се лесно, със склонност към глупави изпълнения, но човек, на който в битка можеш да разчиташ. По ирония на съдбата и тримата бяха свещеници.

- Та… какво става? – приближи се до тях Нийдиърт.

- Оо, малкия, ти си бил жив. – потупа го по рамото Териъс с интонацията на по-голям брат. Нийди се смути. Беше само с няколко години по-малък от тях, но покровителственото им отношение леко го дразнеше. Предпочиташе да бъде сам. Сред природата нямаше значение кой е и какво можеше. Тя не питаше за родителите му, не го съжаляваше, че няма такива, с нищо и за нищо не му натякваше.

– Чух, че цяла нощ си висял над рекичката и реших, че си умрял от измръзване, ама никой не е забелязал. – продължи самодоволно Териъс.

Герад внимателно заби лакът в ребрата на приятеля си и отнесено отговори на Нийди:

- Чакаме разпределение.

- Да! Само да ми дойдат! Аз да седя тук и да не правя нищо! – разпали се Майлси, за което на свой ред изяде един лакът, но този път в тиквата.

- Не имах предвид… какво става? – разсмя се с нотка на самоирония момчето.

- Ти не знаеш ли?! – подскочи Териъс, зарадван от отдалата се възможност да поклюкарства.

На Герад му писна да раздава лакти и се ограничи само до това да му метне един прогарящ, укорителен поглед с ясния намек – “Внимавай какво говориш пред деца!”. Нийди вече не издържаше покрай тях. Всъщност не се гневеше, но присъствието им му беше противно. Жадуваше да си е удома, загледан в хоризонта, да не чувства себе си, а лекия ефирен глад на вълка, симпатичната, сърцераздирателна уплаха на заека и всеобхващащата апатия на тревичките, които смачкани отново и отново се въздигаха към Нея, Светлината. Знаеше, че е невъзможно. Та той бе човек. И се молеше отново да може да си го представи, но не се получаваше. Проклета да беше самоилюзията, която не искаше да се завърне в пустеещите дълбини на черепа му.

- Цяла нощ над абатството прелитаха грифони. Мислех, че учителят Абендамар те е научил да разбираш разпознавателните им сигнали. – промърмори Герад.

- Каза, че не е необходимо; че, ако се наложи, аз ще знам. – започна да се защитава Нийди. Не чуваше зова на природата. Не знаеше дали отровата се е просмукала в него или не. Чувстваше се толкова сам и объркан.

- Няма нищо. – потупа го Териъс. – И нашите учители грешат.

- Знаем, че някаква напаст идва насам. – продължи Герад. - Съгледвачите не могат да кажат каква, защото се движи в мъгла, оставяйки след себе си само мъртви земи. Магьосниците, отправили магическия си взор към нея, изпадат в безсъзнание и, когато се свестят не помнят нищо. Дори животните бягат в земи, където имат малки шансове за оцеляване, а от демоничните създания няма и следа. Цяла нощ от севера прииждаха велики джуджета и варвари в името на Вечната Клетва, която обвързва нашите два народа. Елфите изглежда се опасяват от нещо и са отказали помощта си. Младият крал Андуин и свитата му заседнаха в Дарнасус, тяхната столица, при опит да ги разубедят. Изглежда нагите, отвратителни същества, обитаващи океана, нападат наред корабите и пристанището на Дарнасус е затворено. Едва ли ще се върнат навреме.

- Ами камъните-сърца? – изненада се момчето, игнорирайки факта, че допреди минути самото то не бе чувало за тях.

- Сентинелите, древни пазители на Дарнасус, са забранили практикуването на магията. Явно се опасяват от нещо доста сериозно.

Тогава в кръчмата влезе тя, най-красивата. Носеше кафява, кожена ризница, която прикриваше само част от дясното рамо и набъбналите й гърди и дълги панталони за езда, раздрани на подходящите места, за да покажат тънките й, сексапилни колене. Кожата й беше като мляко с мед, косите й – дълги, леко къдрави, с бронзов оттенък, очите – златисто кафяви. Елегантната й походка не оставаше и следа от съмнение, че е чародейка с воля над стихиите. Четиримата забравиха разговора си и застинаха неспособни да продумат дума.

- По израженията ви съдя, че сте зачислени към мен. – усмихна им се тя и сякаш самата й усмивка прогори душите им, оставяйки завеки една празнина. Гласът й беше благ като шепота на сутрешния вятър и мелодичен като екота на хиляди сребърни камбанки.

Във възникналата неловка пауза Нийди усети леко бодване върху ръката, която държеше в джоба си. Гарванът дипломатично чукаше с клюн по кокалчето на китката му. Момчето се усмихна без да откъсва очи от чародейката и настани птичката на рамото си. И за по-голяма парадност провеси едно сребърно кръстче на врата й, което тя прие с известна доза толерантност.

- Ще му се наложи да се бори със свраките, за да опази придобивката си. – прошепна момичето, прокарвайки пръсти по черната главица на гарвана. – А сега да вървим. – каза и се насочи към изхода.

Нийди тръгна последен и точно щеше да прекрачи прага, когато гарванът го щипна за бузата.

“С какво заслужих това?” – изненадано погали със съзнанието си гарвана, но не получи отговор, както и очакваше. Вместо това птицата се опря на врата му и с един остър удар на човката си сряза копчето на яката му.

“Това ли искаш?” – разсмя се момчето, изваждайки медальона си върху ризата. - “Е, него няма да получиш. Това е единствената ми връзка с миналото.”

Гарванът изгледа облата дървена плочка и прогорения в нея образ на огромно, древно дърво с вечнозелена корона, обляно в пролетна роса, поклати доволно глава и се гмурна обратно в джоба.

“Добро момче.” – усмихна се Нийди и прекрачи навън.

Огромният столичен град, Стормуинд, бе изграден върху по-високия етаж на двустепенна долина в югозападния край на Голямата Планина. Защитен от високите, непристъпни стени на вулканичната чаша, в която преди хилядолетия се беше формирала долината, той приличаше повече на богато, високопланинско градче, обляно в златисто синкави цветове, отколкото на централна крепост. Но Нийди бързо забрава тази аналогия. На всеки двадесет метра имаше разпръснати огнища и кули от оръжия, на всеки сто – временни ковачници. Навсякъде щъкаха коне в очакване някой да се възползва от услугите им, а сред тях забързани по свои дела пробягваха вълци, мечки и какви ли не други хищници, опитомени от ловците. И все пак дори при слабата светлина, процеждаща се през бурните небеса, белият мрамор на улиците искреше от чистота, а крещящо сините ленени знамена, висящи от всеки дом, от всеки прозорец, се развяваха от силния вятър, сякаш бяха от коприна.

Сред мъглата Нийдиърт видя как на източния хоризонт се разля малък огнен език. Защитата бе запалила огневите ниши на единствената стена, разделяща долината, от билото на планината и света отвъд. Нещо в него трепна. Дори на такова голямо разстояние можеше да усети всеобхващащата жажда на пламъците, мъката им, че ще умрат в скалните ниши… Не обичаше хората с техния непрекъснат стремеж да властват над огъня. Никоя толкова могъща сила не трябва да бъде пораждана и контролирана. Защото макар и неодушевен пламъкът знаеше, че ще умре, че зависи единствено от милостта на своя създател и че е невъзможно да се пребори със скалата на нишите, в които бе затворен.

Унесен в тези си мисли той не видя как, ужасено от тежките крака на огромните коне, едно мъниче се затича към робата му, но не оцели крака му и с протегнати ръчички цопна на земята. Нийдиърт се наведе и го вдигна, а гарванът любопитно кацна на рамото му, оглеждайки озадачено розовите бузки на момиченцето.

“Не се страхувай!” – погали я нежно със съзнанието си младежът и изведнъж забрави и огъня, и страховете си, осъзнавайки, че природата, която търсеше, всъщност беше вътре в сърцето му и в сърцата на всичките тези деца, които сега притичваха наоколо, не разбирайки случващото се.

След малко усети, че нещо дърпа ризата му. Едно дребно, бяло конче настойчиво тупаше с глава над крака му, сочейки коша, който носеше на гърба си.

“Видя ли…” – каза Нийди на момиченцето. – “Дори животните бдят над теб.” – и я положи в бебешкото кошче. Кончето тръсна глава удовлетворено, обърна се и изчезна в мъглата, но остави в момчето някакво чувство за задоволство. Нийдиърт гордо се изправи срещу мрака. Хората вече не го плашеха, нито пък отвращаваха. Щом природата бе съумяла да ги приеме такива каквито са и да ги обикне, то кой беше той, че да ги съди.

Междувременно съратниците му вече се бяха разположили върху корубата на една от огромните зеленикаво-розови костенурки, които обитаваха откритите канали, около които се беше образувал градът. Някога, след няколко големи зими, когато се наложило значително разширяване на речно-каналната система, група ловци осъзнали, че високопланинските реки винаги ще поддържат тези канали пълноводни и, виждайки облагите, опитомили малка популация костенурки, за да ги разселят в долината. Така били поставени основите на един нов доста по-безопасен и лесен за контролиране речен транспорт.

- Сложи си това! - подвикна му лукаво тя, чародейката, сочейки една раница прикрепена към ремъка, с който нахално го бяха привързали към корубата на костенурката. – И не забравяй да си свалиш колана!

Той така и не успя да зададе логичния въпрос защо да сваля нещо, което точно са му сложили. Костенурката внезапно и бързо се плъзна по бистрата вода, разбърка няколко пасажа риби и се хвърли от един водопад. Какво почувства? Нищо. Бе виждал земята да се приближава през очите на разкъсания в полет ястреб, бе чувствал вятъра над снежните върхове в крилете на орела… или поне така си мислеше. И сега, навярно заради изненадата, това му се видя най-обикновеното нещо, което можеше да се случи.

Чу как някой зад него блъсна с юмрук по токата на ремъка си. Това направи и той. Като камшик изплющя дългата, кожена ивица, отдалечавайки се. След миг солидната твар звучно се гмурна в студената вода на езерото, но огромните пръски не достигнаха момчето. При освобождаването на ремъка нещо в раницата се активира и от нея се изстреля огромно кожено крило, което го издигна високо в небесата - довчерашно владение на честолюбивите орли - далеч над вековния, мраморен мост, извисяващ се над първия етаж на долината и свързващ града с източната стена.

Това вече беше различно. Припомни му колко могъщи всъщност са хората и каква сила се крие в адреналина. Но не забрави себе си, не се изплаши. Очите му видяха красотата в сътворения от ръцете на джуджетата мост, усета за камъка, с който те бяха подбрали всеки мраморен къс, така че цветовете му, златните, розовите и сините нишки, които го съставяха, да образуват величествен, достоен за кралски нозе килим.

Герард и другите вече кацаха до една от огневите ниши в стената, а той се издигаше все по- и по-високо с придобития си усет към въздушните течения. Промяната най-сетне го обзе. Сега той се носеше по вятъра, а ледените кристалчета хапеха кожата му – чувство, което орелът не би могъл да изпита, скрит под меката обвивка на перата си. И за първи път се призна за жив. Защото това бе истинско, а спомените му – не.

Стената, потънала в сенки, остана зад гърба му. Уморените, страшни лица на рицарите се загубиха сред мрака. Някъде отекна гръм, след него втори, трети… Първичната мощ заописва дъги около него. Светкавиците го отбягваха, а след миг изписваха зловещи фигури с пламъци по уморената земя.

Дори от висините на драконовия полет той долавяше миризмата на разрухата… до мига, когато свирепите ветрове довяха дъха на смъртта. Люшкан от гнева на бурята, блъскан от нейните ледове, той отвори очи за страховете си и видя… а плътта му се отдаде на студа, кръвта напусна лицето му и сякаш сам той умря за един протяжен миг, когато сърцето му безмълвно спря да бие.

Някогашното китно градче Голдшир, където се събираха търговци от всички краища на света, тръгнали на поклонение към абатството или към огромните пазари на Стормуинд, сега тънеше в руини. Облени в пламъци умираха спокойните, хълмисти поляни, из които безброй поколения бяха прекарали детството си в събиране на билки. Сълзите на младежа, недокоснати от остриетата на студа, се разплискаха по овъглените телца, зловещо разхвърляни по бойното поле, плъзнаха се по петната от опушена кръв, стичащи се от прозорците на опожарените сгради и се вляха в омърсените реки. Не видя телата на възрастните. Не пожела да си представи съдбата им. Отнет бе невинен живот, животът на деца. Не познаваше гнева, а ето, че сега той владееше сърцето му. Пряко волята на бурята, крилото се изви и го отнесе обратно към стената, но този път не бе празна душата му, не търсеше природата, макар да страдаше с нейната болка.

Далеч зад гърба му, от севера пристъпи бяла фигура на снежен кон и с бавни стъпки смути съня на мъртвите сред разрушените стени, оставяйки с мълчание ледени кръстове по опорочената земя. Острият й поглед с опасение изпрати момчето по пътя му, а след това с тъга се прикова върху останките от фургона на Елгън Пелтскинър и неговите изящни коне.

***

Сидиъс не се изненада от царящата в огромната столица нехаотична суматоха. Не се и съмняваше, че тези, които служеха на Стормуинд, имаха десетки способи да се върнат удома по най-бързия начин. Но го загложди любопитството какво ли бе казал капитанът, за да предизвика толкова бърза реакция. Разбира се, нямаше откъде да знае, че останките на този силен, млад мъж, натоварен с тайното съобщение на принца, лежаха на дъното на една от заблатените рекички, образуващи делтата на Менетил.

“И сега?” – запита се той. – “Цял живот бродя по земята в търсене на нейните тайни. А, когато ги намеря, ги продавам, за да продължа по пътя си. Какъв е смисълът да бъда тук и сега. Излъгах друйда. Той нямаше от къде да знае. Старата вещица не ми предсказа, че ще умра безславно, а ме прокле да не изпълня великата съдба, която разчете в чертите на лицето ми. … И какво? Да застана ли в редиците на тези, които сега се подготвят да бранят своята крепост? Не принадлежа на това място. Нямам идеали, за които да се боря.”

Така той стоеше безмълвен сред глъчката на бурната тълпа и половинчато се взираше в студените, синкави светлини на града и играта на сенките, които хвърляха в сумрака около стената издигащите се в небето стълбове огън на огневите ниши. Имаше някаква монументалност във всичко това. Обагрена в пламъци и стълбове дим, изработената от дружните усилия на джуджета и хора стена, виеща се с километри по неравния терен на почти-билото, сред тъмнината на бурята и страховитите изблици светлина на светкавиците, които предават нечувани форми на простите неща… приличаше на смъртно ранен змей, чиято гореща кръв на фонтани блика към прохладните дълбини на езерото. Но всичко това оставаше впечатлението за един гигант, съставен от безброй сиви, безименни точици – воини без минало и бъдеще, чиято съдба бе да се бият до смърт. Някои бяха герои, други трепереха пред студа и собствените си страхове. Ала никой не се връщаше назад.

“Красиво е.” – каза си той. – “Но какво означава красотата за един убиец без идеали, без причина да продължи напред?” Но погледът му прибяга по смешно замислените лица на децата, видя истерията в движенията на техните майки, нервността на животните… Единствено човекът, комуто е нужна секунда, за да убие, е способен да види стойността на човешкия живот. Той не се страхува за себе си. Нищо не може да го заплаши. Но с времето загубва смисълът да оцеляваш, когато ръката ти изменя съдбата на света с всеки ден, отнемайки живот. Така убиецът неизменно се превръща във философ, отхвърля себе си и от него остава само бродеща сянка, при която съзнателното убийство се слива с инстинкта. Ала частица от него не бива загубена.

Сидиъс намери точно тази частица, притискайки до сърцето си оръфания пергамент във вътрешния джоб на кожената мантия. “Сине мой, ако днес аз си отида от този свят, тук няма да остане никой, който да те помни.” – едва не проплака той и отново видя последната битка за Северния континент преди силите на мрака да го завземат, оставяйки само мъртви земи; битката, когато той и младият му син се изправиха пред редиците от немъртви с единствената цел да осигурят евакуирането на едно малко селце. Това бе велика победа, но в онази нощ, сред мрака, той загуби единствената си причина да живее.

Ала сега в студената му длан безмълвно лежеше парче идеално симетричен, зелен кристал на сребърна верижка, по която се отразяваше вялата светлина на вехнещия ден. Слънчевите лъчи сякаш опитваха да пресекат полупрозрачния кристал, изпълнен с тъмни, минерални жилки, но не успяваха. Докосвайки се до сърцевините му, те се пречупваха, вдигайки около разтворения юмрук на съкрушения човек топла, зеленикава мъгла – като отражението на тропическото слънце в тъмните вълни на лагуните, през които бе минал корабът по пътя си на юг.

“Най-обикновен, макар и идващ от земните недра кристал. Такива амулетчета има във всяко пето семейство на север. Джуджетата се чудят как да продават боклуците, които вадят покрай златото и митрила. Повечето от тези дрънкулки нямат и капчица сила. Но щом умиращ баща е пожелал децата му да получат това, мой дълг е да им го предам.” – помисли си той, уморено потърквайки клепачи.

От сенките, хвърляни от множеството мъждиви факли, сред глъчката на тълпата и плясъците на вятъра сред развените, леки, но здрави знамена, към него плахо прекрачи малко, бяло конче. Дребните му копитца изчаткаха едва чуто по идеално полирания, но не хлъзгав мрамор. И то замря, сякаш отдавайки се на сенките да го погълнат, да го скрият от света, нервно и все пак някак си киправо отмятайки глава.

Кончето негласно даваше да се разбере, че чака нещо и бившият убиец бързо проумя това, вглеждайки се с неразбиране в едва разтворените му, мъдро сини очи.

- Какво искаш от мен? – прошепна състареният, отпускайки се на прохладната стена, която сякаш призоваваше: “Ела! И заспи! Светът е далеч, а ти си тук. Само това има значение. Остави битката на тези, които имат за какво да се бият. Дай меча на този, който ще го върти до смърт, но не за да умре, а за да отнесе възможно най-много врагове със себе си.” И убиецът я разбра, защото познаваше себе си. Той щеше да убива, защото само това можеше… и щеше да види смъртта преди тя да е дошла за него, прощавайки се с живота в онзи кратък, единствен миг, когато тези, които имат за какво да воюват, често съумяват да сътворят чудо, избягвайки я.

И така той разбра съдбата си и какво искаше кончето. Разтвори с омекнала длан кошчето, усмихна се с тъга на взиращото се с огромните си черни очи момиченце и окачи зеления кристал на мъничкото му вратле. Миг по-късно поверената му от съдбата, затулена в електрически мъгли сфера се оказа дълбоко в сивите дисаги, прикрепени към кошчето.

Кончето внимателно го изгледа, сякаш несигурно дали трябва да отдаде почест, ловко се извърна и продължи по пътя си. “Прости ми, сине мой.” – прошепна на себе си убиецът. – “Не мога да понеса още една битка на раменете си. Нашето време свърши отдавна. Нека млади ръце пишат съдбата на тази реликва.”

***

На стената кипеше трескава активност. Нищо чудно, че тя, чародейката, гневно се насочи към него, отплесналия се, още щом го видя да каца. Боже, безсилието и гневът я правеха толкова красива! Оценявайки заплахата, изписана на лицето й, Нийдиърт бързо реши да не се въвлича в спор и незаинтересовано, невинно, но и надменно, я попита:

- Къде ми е мястото?

Бързо превключвайки от изненада на хаплив тон, тя промърмори:

- Свещеник си, нали? – не изчака отговор. – Добре, тази част от стената е поверена на вас, по-неопитните. Дръж се под линията на огъня и лекувай ранените. Чувала съм, че вие, които служите на Светлината, имате страховити магии за отнемане на живот, но няма и да питам дали си усвоил поне малка част от тях. Така че ще оставите битката на воините, убийците, ловците и нас, магьосниците. – последва кратка, преценяваща пауза. – Когато душата ти се изтощи, не бързай да пиеш от елфическата вода на покоя. Очаква ни дълъг ден… - с досада прокара поглед по небесата. - … или по-скоро нощ. А многократната употреба на подобни елексири е опасна.

Нийди замълча, усмихвайки се закачливо на нейното привлекателно, не натрапващо се високомерие. Свещениците не се нуждаеха от водата на покоя, която отмива умората. Те не черпеха магия от душата си. Изтощаваха се от това да бъдат нейни проводници, но тяхното изнемощение се лекуваше само от дълбините на съня.

- И гледай да не ми се пречкаш. – измърмори с досада едно старо, сивобрадо джудже с масивна мускулатура, овехтяла, брънкова ризница и износена, груба, кожена мантия, а в ръцете му предупредително изтрещя двойна, каменна брадва. На рамото му, върху стоманен нараменник, бе изписано името Ури’хт, последвано от цяла плеяда названия на родове и места.

“Да ви имам проклетата чест.” – изхихика се Нийди, но не каза нищо. Междувременно сред гръмотевичната буря се надигаше тежък, като че ли барабанен шепот, който бързо достигна до тях.

- Напастта! – нашепваха хора и джуджета, издигайки грамадни лъкове и тежки, опушени пушки, с уморени, ужасени, ожесточени лица. От билото долетя грохота на хиляди мъртви крака.

Черната мъгла, опряла в стената, простряла се от хоризонт до хоризонт, се изпари, разкривайки най-страховитата гледка, виждана някога… Хора и джуджета, стари и млади, без ръце, без крака, с разпорени стомаси и висящи вътрешности, с пустеещи ями вместо очи и подаващи се от всякъде кости, някой с разядени меса, други просто скелети, а трети хранещи се от собствената си плът… движеха се приведени, на ръце или дърпайки се едни други, устремени в търсене на жива плът.

Нямаше ги великите пълководци на миналото, навярно станали безпаметни войни на същата тази тълпа. Нямаше го кралят с неговата свита. Не бе даден сигнал, не чу се зов на меден рог. А безброй тетива се опънаха едновременно и безброй спусъци бяха натиснати. Вълната от шрапнели и стрели буквално покоси тълпата. Ликуваха защитниците, ала сърцата им изстинаха, когато…

Немъртвите безмълвно падаха покосени, изправяха се и продължаваха своя поход на смъртта. Стотиците, остри стоманени върхове, подарък от самите елфи, съсичаха малкото останали връзки в телата им. Крайниците им се разкачаха, а залитайки, те просто сменяха начина си на предвижване. Втората вълна на защитата беше дори по-опустошителна от първата, но резултат отново нямаше. След първата предните редици на немъртвите бяха принудени да се движат, дърпайки телата си по земята като раздрани змии и шрапнелите просто дълбаеха в гърбовете им. Дори огънят на магьосниците не помогна. Метеорите, които те мятаха и експлозиите, които призоваваха, дори не можеха да внесат хаос в безумната тълпа. Обвити в пламъци труповете продължаваха да се дърпат към стената и да градят с догарящите си останки път нагоре, а единици оставаха овъглени по бойното поле.

Нийди отчаяно се озърташе в търсене на смисъл за своето присъствие. Като стрелец не струваше. Болката на природата раздираше главата му. Не чувстваше Светлината и се питаше къде ли бърка. Герад и другите явно нямаха този проблем, макар и те да не правеха нищо. По дяволите, каква беше тази сила, която изпращаше мъртви бащи срещу отчаяните им синове? Какъв беше смисълът на тази война, която продължаваше от толкова много векове?

Нийди се залови, че мисли за дома, за детството, за пътеките на Голдшир, които бе следвал. До днес не познаваше гнева и не знаеше как да го запази и разпали. За това от спомените почерпи само болка и безсилие. Съзнаваше, че трябва да направи нещо, но не и какво. Отчаяно опитваше да систематизира чувствата си, ала сетивата му бяха обладани от хаотичния ужас на природата. Смътно проумяваше, че тук една срещу друга се изправяха две велики сили, но не виждаше лицата им, не усещаше присъствието им.

***

Нийдиърт и Сидиъс се разминаха, поздравиха се с изтерзаните усмивки на хора, усещащи смъртта във вятъра, но така и не се видяха един друг… нямаше и причина – техните пътища никога повече нямаше да се пресекат. Младият мъж бързаше по свои дела, макар и все още да не знаеше какви. Старият войн гордо крачеше към мястото от стената поверено на неговите ръце с нетърпението на човек видял и приел своята смърт. Да, той беше майстор в убийствата, а майсторите умират чак когато го пожелаят.

Нийдиърт видя войната в нейната емоционалност – с душите, които отнемаше и съдбите, които удавяше в бездна от гибел. Той я презря през очите на сираците, които заплакваха един след друг по улиците на изведнъж стихналия град; и през сълзите на майките, които оплакваха своите синове.

За Сидиъс това сражение не беше нито първото, нито последното (нещо в стария войн непрекъсната му нашепваше, че и отвъд живота пак ще води битки). Той се изненада от вида на вражеските войски, стичащи се от източните равнини. За момент упорито се опита да навърже нагите в цялата работа, но не успя и аналитичният му ум мигновено се зае да проследява атаката. Врагът или не разполагаше с добри пълководци или войните му бяха трудни за контролиране. Втората вероятност отраканият в много битки друмник бързо отхвърли. Зомбитата излизат от гроба, за да се хранят. Това тук не бяха просто събудени от и за инстинктите тела. В очите им горяха кървави, магически пламъци. Атаката се състоеше от две крила по приблизително 30000 единици. Сидиъс веднага прецени, че на мястото на врага би ги разбил на четири по-малки крила, оставяйки най-отбрани войни за пето, което да седи неангажирано в заграждащите равнината гори. Така при първия удобен пробив в стената, би могъл да изпрати през нея петото крило, което, още преди Защитата да се е опомнила, щеше да навлезе през нея в Долината на Героите (ниският етаж в долината на Стормуинд, където се намираше древното езеро, чиито води събираха каналите на града от високопланинските реки). По критериите на война дори това би било твърде самонадеяно, а настоящата атака… 15000 воини днес въздигаха телата си по зъбчатите стени. Сякаш не стената се издигаше на пет етажа височина, а самите те – незначителни прашинки пясък пред надигналите се вълни. Скъпо щеше да заплати врага своята наглост. Ако нападащите бяха хора, приблизително половината от тях щяха да оставят живота си преди атаката да достигне до стените. Но не бяха. Падаха повалени, прилични на игленици от остри, искрящи стрели, и отново ставаха. Ала не всички. Редиците им бавно се разкъсваха и трудно се прегрупираха.

“Къде са обсадните машини? Бойните кули? Тараните? Катапултите? Каменометите? Трибучетите?” Що за идиот се изправяше пред тях? “Не е възможно да се надява да превземе такава крепост без обсада, без стълби и въжета, без топори!” Ала изглежда можеше и най-ужасното беше, че имаше изгледи да успее. “Нее! Стената не случайно изглежда така къса. Едва ли дори половината от бойците са на нея.” И Сидиъс, разбира се, беше прав. Стотици и хиляди чакаха с извадени оръжия из лагери сред долината на Героите. “Идиотът дори не праща стрелкови полкове! Ако това бяха хора, навярно щяха да губят по стотина за живота на един единствен от нашите. Но дори в момента загубите им са сериозни.”

- Невероятно, нали? – изумено прошепна джудже иззад рамото му, сякаш догадило мислите му.

Сидиъс зяпна като цапнат с вкисната пъстърва през лицето.

- Не вярвам на очите си… - разсмя се той. – Ури’хт, това ти ли си? – през сълзи прегърна стария си приятел, не дочаквайки отговор. – Мислех, че си последвал Светлината по пътя към Задгробните Планини при последната битка за северните земи?

- И аз така си мислех… - разсмя се старото джудже. – Но се събудих сред камара от тела. Немъртвите все още не бяха хвърлили око на “крехките” ми месца. – след което помръкна. – Наистина съжалявам за сина ти.

- Знам, приятелю. – трепна старият войн, притискайки изпод наметалото парчето оръфан пергамент към сърцето си. – Той се би достойно и навярно е умрял достойно.

- Какво? Може още да е жив? – изненада се с искрено щастие за своя приятел джуджето.

- Не. – помътня погледът на война. – Видях как изчезна сред напиращите вълни от немъртви. Цяло щастие, че не заляха и хълма, на който се намирах и преди да са ме обкръжили избягах на кон. Но той остана там и се моля да не го срещна в тази битка, защото не знам, за добро или зло, дали ще събера смелост да отнема живота му.

А хората имаха и каменомети, и трибучети, и бойници, и кули, от които те да стрелят… Редиците на врага вече на нищо не приличаха в своя стремителен заход напред. Огромни блокове гранит мятаха машините (джуджетата знаеха как да издълбаят камъка, за да го вдигнат по-лесно, къде да вържат въжетата, как да направят трибучета така, че метателното въже да достига чак до билото на стената, за да не се налага да катерят по нея заряда, а под стената се простираше долината с достатъчно пространство, че скалата да бъде изстреляна направо от земята). На стотици метри във височина се издигаха стълбове от пръст на местата, където специално оформените късове оставяха дълбоки кратери. Дори магия не би могла да спре тази мощ, под която телата на немъртвите се превръщаха в безформена каша, а безмозъчните твари дори не трепваха, не отстъпваха назад, не бягаха.

- Както е тръгнало, ще спечелим тази битка без да дадем и една жертва! – изхъмка подозрително джуджето. – Нещо тук не ми харесва!

Сидиъс не отговори, но и него самия го глождеше същото подозрение. Битката още течеше. По стената ликуваха. В равнината царуваше мъртвешка тишина, нарушавана само от съскането на стрелите, грохота на сблъскваща се с рехава земя скала и шибането на магически пламъци. Ала немъртвите продължаваха своя заход напред. Двете крила се събраха досами портите на крепостта, оставяйки тела по отъпканата пръст. И отново това мълчание. Няма стрелци, нито катапулти. Най-близкото до таран са сопите, които някои от немъртвите държат вместо мечове.

- Това не е битка, а клане. – изплю се честолюбивото джудже.

- Не, това е война! – изкрещя Сидиъс, оставяйки солиден шамар на челото си. – И нас ни излъгаха.

Не се виждаха пълководци на врага, нито високо издигнати лагери, от които те да раздават заповеди чрез звукова или визуална сигнализация. Войските нямаха свои бойни призиви. Не се чуваха офицерски гласове. Ала Сидиъс вече знаеше какво ще последва.

Сметнал за разумно надменен плана на Сидиъс, врагът бе разделил армиите си на четири крила. Две от тях, спускайки се бавно по открития хоризонт поеха атаката на Защитата и през последните двайсетина минути отвличаха с бавната си губел вниманието на бойците, докато в горите от двете страни на стената се стаяваха други две крила от по 40000 войни. Сега от сенките на дъбравите изкачаха стотици, хиляди и десетки хиляди от немъртви, вдигнали се за живот скелети и някакви духове, обладани от Мрака. И те имаха стрели… както и каменомети. Стената буквално се разтресе, но набързо и неумело скалъпените катапулти успяха само да изкъртят някои от скалните блокове, образуващи зъбчатата част на стената. Ала в Долината на Героите нещата далеч не бяха така. Камъните прелетели над стената разбиваха палатките на лагерите, мачкаха войните, снаряжението и огньовете, бунтуваха ширналите се води на езерото.

- Става интересно. – разсмя се джуджето, зареждайки за сетен път пушката си. Мястото им се намираше доста близо до най-източната част на стената, където от гората се изливаше третото крило на атаката.

“Да ви имам и акъла, южнаци!” – крещеше бясно в себе си старият войн, търсейки усърдно с поглед нещо, което го нямаше, но знаеше, че ще се появи. “Да видите сметката на хълмовете из равнината, за да не може врагът да издигне на високо лагер, а да оставите огромни, гъсти гори покрай отдалечаващите се от стената била и нископланински зони. И защо? Защото ви мързи един път на месец да пратите голям керван на изток, отвъд равнината и да си докарате необходимия дървен материал! Е, сега ви видяха сметката, заради този мързел!... Да ви нападне стохилядна армия и вие да не разберете!” – изплю се гневно Сидиъс.

Огромен къс скала изкърти намиращия се пред тях с джуджето мраморен зъб и той се срути с глух трясък върху главите на налитащите тълпи, оставяйки повърхностни белези в стената. Порой от стрели зачатка в освободилото се пространство, но стрелящите се намираха твърде близо до стената и стрелите я прелитаха с малко останала сила, така че не успяваха да пробият броните на защитниците. “Чист късмет!” – подскочи изненадан Сидиъс и наистина късмет си беше, че отдолу не се щураха хора, защото за разлика от немъртвите те бързо биха сформирали защитни формации, изтегляйки се назад за по-добър прицел и по-смъртоносна траектория на удара.

Сидиъс нервно барабанеше с пръсти по стоманените жилки на обемен, но лек арбалет, истински пример за ковашкото майсторство на Дребния Народ. Джуджето до него с хладен и бавен поглед вече проследяваше разпадането на шестия уцелен от него скелет. Стрелите на хората вършеха по-добра работа срещу немъртвите, защото нанасяха дълбоки поражения, докато облакът от шрапнели, изплюван при всеки следващ изстрел на някоя пушка, лесно чупеше едва крепящите се кости на отдавна изсъхналите скелети.

И ето, че видя това, което очакваше. Врагът никак не беше глупав. Знаеше, че дори с внезапния изненадващ щурм не би могъл да превземе подобна твърдина. Малко бойни машини биха могли да сломят направена от джуджета стена, за разлика от един взрив в най-слабото звено, портата. Да, имаше и пето крило. Няколко стотин немъртви в черни пелерини, сякаш обвити в сенки, яздещи мъртви коне с прерязани гърди и извадени сърца. Някой доста се беше постарал. От конницата лъхаше острият мирис на кървави ритуали и заклинания. Сидиъс лесно се досещаше що за експлозиви се крият в черните гърнета, които криеха в обятията си конниците. “Е, сега я загазихме!” Подобна атака трябва да се очаква иначе няма как да видиш промъкващата се в сенките конница.

Но той я очакваше с хладна решимост и знаеше какво трябва да направи. Самострелът се издигна в ръцете му. Изтрещяха опнатите до скъсване стоманени тетива. За един миг той остана със затворени очи, като че ли чуващ пътя на късото острие сред глъчката на бурята.

Малката сребърна стрела пресече пътя на конницата. Един от конниците на първата редица се извърна. В обхванатата му от мъгли мантия, като прорязан от гръм, се появи разрез с пламтящи ръбове. Зад него друг конник изхърка глухо, сривайки се в прахта. Конят на трети нервно изви глава, изправяйки се на задни крака секунди преди да пропадне във внимателно заобикаляната яма с копия. Четвъртият залитна, но не изпусна поводите. Сребърното острие остана в притисканото от него гърне.

Конницата дори не забеляза, устремена към заветната цел – огромните дървени порти, бранени от ниски кули и бойници изпълнени със стрелци.

“Хмм…” – усмихна се на смъртта старият убиец. Пусна внимателно арбалета на раздрания под и изтегли дългата, гъвкава тръба на гаротата в готовност. И зачака… единствения шанс да сложи край на това извънредно глупаво и възнагло нападение.

Петото крило приближаваше. На мястото на врага, ако войниците му бяха хора, Сидиъс никога не би им поверил подобна мисия – конница не се вдига на бой срещу затворени крепостни стени. Но те не бяха и потънали в сенки бясно наближаваха в стремителен, невероятен галоп.

Старият воин престъпи напред. Усети с рамената си първите стрели, но не трепна. Присвитите му очи сякаш държаха врага със стоманени въжета, докато гаротата бавно се издигаше, а гърдите му се издуваха за решителния изстрел. В острието на десет сантовата стрела имаше малка стъклена капсула, която при изплюването щеше да се счупи от специален накрайник в края на дулото. Капсулата съдържаше киселина, за която се знаеше, че дестабилизира основните суровини на експлозивите – като глицерин, барут, тротил… “Върни се оттам, откъдето си дошла, измет неземна!” – изкрещя към конните и пред очите му те вече горяха в адските пламъци, които се стремяха да призоват. Дъхът му отекна глухо из пневматичните помпи на гаротата. Дулото затрепери под многократно усилвания от тях натиск. Счу се превъртането на изплюващия механизъм и свистенето на въртящата се стрела. Последният накрайник на дулото остърга по повърхността на острието, чупейки крехката капсула.

Хиляди стрели кръстосваха полето във всяка секунда на този ден, ала от всичките тренираното му ухо на убиец улови точно тази, която идваше да възвести смъртта му. Разбра, че ще умре, още преди да бе видял как дългото, черно острие пресича врата му и с изненада установи, че не съжалява за нищо. Сякаш страничен наблюдател, с апатия констатира пораженията по нервната система, изключили контрола над лявата част на тялото му… вследствие на които той се срина на дясно, освобождавайки стрелата право във врата на своя приятел.

- Извинявай. – казаха очите му.

- Няма нищо. – със смъртна усмивка се прости джуджето.

С пресъхнали очи Сидиъс се свлече досами пробойната в стената. Назъбеният от каменометите камък остави жестоки рани в плътта му. “Ако портите паднат…” Нямаше смисъл да продължава тази мисъл. Лагерите в Долината на Героите бяха разпръснати. Огромният мост – задръстен от скални късове. По-голямата част от войските се изтегляха към Стормуинд. Само няколко десетки лодки и костенурки от другата страна на езерото чакаха заповед да докарат свежи попълнения за стената през разпенените води. Джуджетата инженери с мъка в сърцата се подготвяха да взривят моста, издигайки бързо защитни укрепления пред града. Дори трибучет от стената не би могъл да достигне до другия край на езерото, така че врагът щеше да се види принуден да строи салове или да си пробва късмета през острите върхари на предпланината, заграждащи езерото от двете страни (само преди минути главният командващ Защитата бе дал заповед да се отворят регулиращите шлюзове на града… много гробове на велики герои, временни къщички и обработваеми земи щяха да попаднат под водите на езерото, но главнокомандващият намери идеалната тактика сухоземното нападение на врага да бъде прекратено).

За миг Сидиъс се усмихна. Този град можеше да се завземе само с тактика. Численото превъзходство бързо намаляваше. Тогава какво целеше врагът с този нелеп щурм?

Умря с широко разтворени, невярващи очи. Беззвучни, синкави пламъци се заиздигаха от гърдите на един от конниците в четвъртата редица. Гърчейки се, той внезапно се стопи в огромно огнено кълбо. Предните редици не се извърнаха, задните дори не опитаха да заобиколят огъня. Бясно блъскайки с юзди по мъртвите тела на конете, ездачите се впуснаха в смъртоносен галоп. Животните не просто чупеха краката си. Те ги оставяха по пътя. Ездачите отлитаха на стотици метри в страни, попадайки под стоманените подкови на задните редици. Но катализаторът вече беше инжектиран. Една след друга в небето се издигаха десетки синкави огнени гъби, наслагвайки се една върху друга, издигайки гейзери от плът и пръст към небесата. Стената затихна. Нито една от страните вече не стреляше. Защитниците с погнуса се криеха под шапките на огневите ниши в опит да се спасят от калния дъжд, примесен с втечнена, полуизгнила плът.

Така една сребърна стрела, макар и със закъснение, предизвика верижна реакция, довела до гибелта на цялото пето крило на атаката. Дали някой щеше да разбере? Това бе въпрос на утрешния ден.

***

Нийди не видя нищо от това. Не чу дрезгавия шепот, с който джуджето призоваваше попътна светлина. Но усети едва доловимия глад за въздух, с който тялото му го известяваше, че временно проводящите качества на кръвта са се изменили.

Ръката му сама се насочи към умиращия и потъна в мъгла от бяла светлина. Трептейки, стреличката се отмести, последвана от фонтан зеленикава, отровена кръв. Раната просветна, сви се, изчезна, а Нийди дори не се обърна.

- Благодаря. – изстена Ури’хт, потърквайки врат.

Момчето не го чу. Нямаше и нужда. Отдавна бе разбрал, че истината съществува само в сърцата ни и, че удовлетворението да направиш добро значи много повече от искрената благодарност в нечии очи. Но не морален казус обзе вниманието му. Веднъж докоснала го Светлината бликна от всичките му пори и се разля по земята. Всяко негово движение се превръщаше в омайна магия. Студени пръстите му оплитаха топли, невидими паяжини, които обгръщаха смразените сърца на войните, омекотяваха страховете им, свързваха ги в едно цяло, внушавайки им, че не са сами и че тук не се изправят мъж срещу мъж, твар срещу твар, а една плътна, бурна, дори стихийна, емоционална цялост срещу нещо отвъд хоризонта на вероятността, толкова истинско, колкото дъхът застинал в гърдите им и все пак нищо – нищожна вълна, насочена към отвесен бряг. И с всяка следваща крачка, когато погледът му заличаваше нечия рана сякаш беше тебешир на черна дъска, той осъзнаваше това, ставаше съзнателно част от него и чувстваше по-силно живота, който се разливаше от инкрустираната му тояга по мраморните плочи, за да вдъхне сила в прекършените стъбла на тревичките. Наблюдател на ставащото, той се усмихваше, презирайки черните стрели, летящи към него, които се врязваха в трептящия воал от златна светлина, обгърнал тялото му. Не плът срещаха те, а стоманена воля, която изпиваше живота им, небрежно предавайки прахта им на бурните ветрове. … Но имаше нещо различно, което безуспешно се опитваше да определи. Вятърът на промяната, споменът, който знаеш, че съществува, а не можеш да си спомниш.

Герад и другите уморено клюмаха върху една купчина боеприпаси, топлейки изранените си длани на близката огнева ниша. Дори божествената чародейка едвам се държеше права, подритвайки празни стъкленици, най-вероятно някога, преди минути, съдържали животворна, елфическа вода. От време на време го поглеждаха умолително с надежда той да се смили над честта им, лениво отпускайки се до тях. Невъзможно, като се има предвид, че той всъщност нямаше контрол над краката си.

И така Светлината дойде при тях, и възправиха се една срещу друга две могъщи сили. Със стръвни възгласи заехтя стената и хиляди се изправиха срещу безброй, издигайки трещящи лъкове под бурни небеса; опъвайки студени, свистящи тетива; пронизвайки с изгарящ поглед набелязаната цел… и Напастта позна гнева. Стоманени върхове и шрапнели покосиха немъртвите, съсякоха гниещата плът, разцепиха костите им, прогониха пламъците от празните им очи. Бомбите на инженерите издигнаха стълбове от плът и пръст. Капаните на ловците се превърнаха във вечна обител за беснеещите трупове, които попаднаха в тях и набиха главите си на костени колове. Отровите на убийците действаха като киселини. За огъня на стрелите и магиите гниещите тела бяха като съчки.

Ликуваше долината, докато по билото се валяха блуждаещи глави, ръце, крака и отдавна умрели сърца, удушени в примки от вмирисани черва. А земята – черна, небесата – и те. Пламъци облизваха бойното поле, ала дори те се отричаха от презряната плът, изгаряйки я бързо, оставайки сива, пречистена пепел, от която един ден да се роди нов живот.

Но редиците на Напастта прииждаха и прииждаха, а краят им се губеше някъде отвъд хоризонта. И сякаш това бяха чакали немъртвите. Задоволство се изписа по разкривените им лица. Гърлен, смразяващ кръвта екот срази врявата на бурята. Безброй тъмни, мазни тетива се опънаха и отпуснаха безмълвно. Хиляди стрели полетяха без ред и цел. Някой дори не достигаха до стената. Други също толкова беззвучно се забиваха в нея, сякаш за тях тя бе от корк. Трети пък се издигаха над огнените ниши и спуснаха към езерото и зелените му поля. Във всеки случай, където се забиеха черните им върхове, там животът увяхваше - земята умираше, камъкът почерняваше и дори пепелта избледняваше.

Казват, че орелът вижда опасността преди тя да е навлязла във взора му. Нийдиърт почувства стрелата, проследя траекторията й, видя как тя пресича гръкляна на Териъс; как високият северняк залита, храчейки кръв; как ужасена чародейката скача на крака, с последни сили вдигайки стена от лед; а дори все още не се бе обърнал. Вдигна ръка и секунда по-късно разбра значението на този си акт. Светлината си беше отишла и той отново остана сам, откривайки нов смисъл на понятието “самота”.

Териъс умря секунди преди Нийди да опита да спаси живота му и се съживи секунди след като младежът бе осъзнал, че всеки опит да върне душата му обратно е безсмислен. Герад увеси език. Чародейката нямаше сили да свали ледената стена, та камо ли да реагира. Майлси спеше с доволно изражение, изпаднал в безсъзнание след съпрекосновение с част от боеприпасите. Междувременно Териъс безчувствено издърпа стрелата от врата си и остави кръвта да блика от новообразувания отвор. А Нийди застина, вдишвайки същия онзи полъх на смъртта, чийто дъх бе усетил над руините на Голдшир.

Искаше да изкрещи, а не можеше… знаеше, че не е необходимо. Пребледнялото лице на Герад можеше да значи много неща, но едва ли неведение. И все пак Герад продължаваше вкаменен да гледа как бездиханният се приближава с небалансирани крачки. Долната челюст на Териъс беше увиснала, навярно следствие от стрелата, и потракваше хипнотизиращо. Ноктите, ръцете му, бавно се издигаха към гърлото на доскорошния му най-добър приятел.

- Извинявай. – прошепна Герад, но думите му останаха затворени между ледените стени на щита и дори чародейката, изпаднала в шок, не ги чу.

Мечът му се издигна и спусна, описвайки обърнато V. За миг Териъс застина с острие, пронизващо гърдите му, а после забесня, мятайки с отпуснати ръце юмруци в случайни посоки. От очите на Герад се плъзгаха ледени сълзи, докато оръжието разцепваше все още топлата плът на приятеля му. Това беше съзнателно убийство. Знаеше, че има само един начин да се отървеш от немъртъв при близък контакт – да отделиш главата му от тялото. За това не събра сили. Но Нийди с преклонение долови огромната му воля, когато с последен тласък прокара острието през гръбначния стълб на това, което бе било Териъс и го остави да се гърчи безсилно на земята. В този миг се разпадна ледената стена и чародейката се отпусна в обятията на Нийдиърт, а Герад замислено приседна до Майлси, чудейки се какво ли не би дал да бъде на негово място. Докато Териъс продължаваше бавно да изстива, храчейки кръв и безсмислено опитвайки да върне контрола над тялото си.

До този миг смъртта бе отстояла на една, но непреодолима крачка. Стената бе последната граница. Сега немъртви се надигаха по цялото й протежение, а сравнително невредими редици на Напастта достигаха билото й. Оръжие с две остриета се оказаха глинените гърнета с експлозив. Защото именно мощните експлозии, които все още разтърсваха земята, освободиха Заразата.

Нийди почувства болката на Герад, когото едва познаваше, сякаш бе негова. Погледна в себе си и не намери нищо. Всичките му сетива се обърнаха към душата му. Търсеше да осъзнае самотата си и единствено топлината на ангела в обятията му го задържаше в реалността. Имаше нещо, някакъв намек за сила и само това. Писъците на природата се появяваха и изчезваха така внезапно, че вече не знаеше кога е луд и кога не, и, въобще, дали не сънува. Не долавяше намек за присъствие на Светлината.

И отново, като орел, внезапно се завърна в реалността, за да отдаде последна почест на Герад, когато той поиска безмълвно прошка от приятелите си, извади обезчестения меч от тялото на Териъс, развърза мантията си, овърза с динамит врата си и гордо прекрачи от края на стената. Той, когото смятаха за най-уравновесения сред младите свещеници, остави меча си в главата на един огромен немъртъв и отне извратения “живот” на десетки други със смъртта си. А последните му думи, изречени с ирония, оставиха черна рана в сърцето на Нийдиърт.

- Те са били едни от нас. Във всички случаи ние вече сме загубили тази война. – прошепна той секунди преди да се превърне в опустошително кълбо от огън.

- Какво? – изшепна чародейката, но отново се отпусна в обятията на съня.

Нийди прокара по детински ръка през бронзовите й коси. Не, Герад грешеше. “Никоя война не е загубена, докато и последният, бранещ идеалите си, не бъде съсечен.” – каза си той. А Майлси изскимтя в съня си, събуди се, потърквайки новообразувана, болезнена зона в тила на главата си и бързо осъзна какво става.

- Така става като пратиш деца на война. – замислено промълви той и с горда, премерена крачка се насочи към най-близкото струпване на хора и немъртви.

Някъде в себе си Нийдиърт знаеше, че никога повече няма да види този доблестен войн, отдал живота си в служба на Светлината. Каква беше тази война, която изпи гнева дори на такъв пламенен южняк, се запита младият мъж с натежало сърце, гледайки подире му. В обятията му чародейката се връщаше в съзнание, напомняйки му, че има работа за вършене… каквато и да беше тя.

Ури’хт все пак умря през този ден, но с чест, бранейки дете. И все пак младежът изпита тежестта на каменната му секира. Джуджето стовари цялата й повърхност върху гърба му с такава сила, че Нийди видя как светът губи цветовете си.

Проснат на земята той се запита какво чувства и отново не намери отговор, но откри, че не съжалява за нищо. С такова състояние на духа посрещна извисилото се над главата му каменно острие и погледна в празните очи на своя екзекутор, чиято душа никога нямаше да намери покой.

- Светлината не ще позволи да стана един от вас. – усмихна се, подготвяйки се за последна игра със Смъртта. Дъбовата тояга сякаш сама се напасна в ръката му. Едно дърво бе дало живота си, за да бъде тя, за да бъде тук, за да спаси живота му.

Като мълния секирата се плъзна към главата му, разцепи въздуха, пресече вятъра. Нийдиърт не чу свистенето, не видя острието… За този удар не бе подготвен и с ирония приветства смъртта. Но за един миг тя трепна – секирата забави гибелното си движение. Объркан младият мъж не повтори грешката й. Тоягата се издигна, описа дъга и с трясък се стовари върху бузата на джуджето, което изхриптя, хлъзна се и пропадна в дълбините на съседната огнева ниша, следвано от малко, сребърно кръстче.

Наблизо гарванът, изпъчил гърди, се хвалеше, побутвайки с клюн една все още прясна очна ябълка.

- Добро момче! – подвикна му развеселен Нийд, помагайки на събудилата се чародейка да се изправи на крака.

***

Черната вълна на Напастта далеч не достигаше отвъд хоризонта. Възправен зад редиците й, Абендамар на своя снажен, снежно бял кон, с разбито сърце съзерцаваше играта на пламъците по и около стената.

- Това е, Калахад. – прошепна, галейки бялата му грива. – Съдбата ни е да умрем тук.

С бесен галоп двамата се врязаха в тълпата на немъртвите, сеейки смърт дори сред тях. Калахад със стоманените си подкови къртеше черепи, премазваше крака, шибаше неразумни ръце и носове, докато старецът сипеше унищожителни проклятия, парализиращи заклинания и благословии, които никой не би си пожелал, заслепявайки с прогаряща светлина очите на всеки, дръзнал да се обърне срещу него.

Но минутите се нижеха и все повече немъртви насочваха вниманието си към тях. Конят изцвили и се свлече, обливан от собствената си огнена кръв, в очакване на смъртта да го вземе при себе си.

Абендамар с покъртителна чест се изправи пред последния си враг - това, което някога бе било червенокос варварин, а сега – гола твар от обгорена плът и съсечени меса. Раззинатата му паст разкриваше потрошени зъби, разместени кости и език, запушващ дихателната тръба. На мястото на ушите му имаше следи от пръст и засъхнала кръв. Носът му беше жестоко отхапан, пръстите също.

- Елгън, приятелю! – проплака Абендамар, забивайки диамантения кристал на тоягата си в разлагащата се гръд на ловеца. – Нека душата ти намери покой, за разлика от всички тези мъртви, доблестни мъже.

От кристала се разля златен огън. За стотни от секундата магическата му мощ достигна своя апогей, катализирайки апокалиптична имплозия. Костите на немъртвия се пресоваха, очите му бяха всмукани в стомаха. За стотни от секундата размерите му се смалиха до тези на дребно джудже, но по форма приличаше на риба-балон, нарисувана от ръката на художник в деменция. Накрая от него остана само кълбо белезникава, златиста пепел.

- Намери себе си, ученико мой. – прошепна Абендамар.

Кълбото се разрасна, заблестя. Хапливи езици от пламъци се заизвиха от него в случайни посоки в търсене на нежива плът и там, където я срещнеха, оставяха болезнени ивици от овъглена плът и стичаща се, разтопена, подкожна мазнина. До мига, в който на светлината тази игра й омръзна и с едно леко перване на енергия тя възпламени сферата от пепел, разпрашавайки стареца, коня, тоягата, кристала и десетки немъртви.

***

За сетен път Нийдиърт погледна в сърцето си и не намери гняв, и не докосна се до силата, която упорито чувстваше някъде в периферията на сетивата си. Но като внезапна, каталетична експлозия болката се събуди в него, предизвиквайки лавина от спомени, помитаща всичко по пътя си. Някъде далеч учителят с чест предаде душата си на Светлината. Нийди не видя разкривеното му лице, страшните рани. Не чу посмъртния му призив. Но разбра! Почувства душата му, изслуша думите й и я изпрати с преклон по пътя й.

“Ние сме странници сред странни земи, а пътищата са наши водачи. Ние сме воини, отстояващи загубени каузи; светии сред мъртви земи. А нямаме път, нито пък кауза. Светостта граници с това кои сме и то е това, което ни издига над другите. Ти го каза – ние само драскаме по повърхността, мислейки си че достигаме най-големите дълбини – но не беше прав. Ние не идваме от никъде и не отиваме никъде, но тук и сега истината е в нас и ние я откриваме в мига, когато осъзнаем, че всичко е преходно и нищо не е такова каквото трябва да бъде. Там, където виждаме мрак, може да има светлина. Там, където няма нищо, само самота, може да се крие всичко. Ти си такъв, какъвто са те сътворили родителите ти и техните родители, и родителите на техните родители. Съдбата ти е предопределена много преди този миг, дори преди да дойдеш на белия свят, и велики сили знаят това. Светлината не те изостави, а ти позволи да продължиш сам. Защото всички ние сме марионетки, но не и ти.” – промълви мъдрият и затваряйки доволно очи се остави на Светлината да го отведе във вечния му дом.

Нийдиърт застина. Думите продължаваха да просветват в главата му - спомени за смъртта на една велика личност, която не бе видял, сега призоваваха други, неизживени, които колкото и налудничаво да беше, знаеше, че винаги бе носил в себе си. Видя с очите си сътворението на света, гибелта на Първородните, древни падения и велики дела, а си помисли само: “Е, вече хептем си загубих разсъдъка.”

Но вятърът на промяната блъскаше неумолимо същността му и без да го осъзнава той му се отдаде.

- За Калимдор! – прошепна, издигайки гордо дъбовата тояга, а шепотът му премина в боен вик, викът се превърна в екот, екотът в гръм на мълния, който бурята пое, изливайки гнева си върху немъртвата плът.

Калимдор – един дом, една родина, един континент – този призив отекна в сърцата на войните, разпали кръвта на джуджетата, раздвижи огъня в огневите ниши. В своята първична невинност Нийдиърт не почувства гнева, но и той се закле да отмъсти за отнетия детски живот, за бавната, непоправима смърт на земята. И ето че отново се сля с нея, природата, но този път с нейната цялост. Видя живота и смъртта през хиляди очи. Бе всяко едно от безброй обгорени, смазани, съсечени стъбълца. И пожела промяната, не за себе си, а за света.

- Воля на сенките, призовавам те! – изкрещя пряко воя на бурята. “Нека тези обругани души си спомнят болката!” – завърши наум.

В дните на мрака, светлината се крие сред сенките. Трудно е да се определи отсъствие или присъствие на какво точно са те, но най-силните сред Нейните служители знаят, че в тях има могъща сила, която се призовава само за унищожение.

Младият свещеник си помисли колко нелеп и прибързан бе опитът му да събуди тази древна мощ при положение, че Светлината го напусна така рязко, но секундомерът отсече секундата... Имаше движение – недоловими смущения на сенките, нелогични изкривявания, които преминаваха в резки експлозии от цветове.

Под мрака се плъзна ръждива мъгла, от която заотекваха викове на болка. Немъртвите се гърчеха, разпадаха, блъскаха едни в други. Някои късаха ръцете си и почваха да се млатят с тях. Други панически биеха главите си в земята. Трети ненадейно се свличаха в някаква откачена форма на ридания, като вампири, на които са показали кръст.

Стената притихна. Хора и джуджета вече не си позволяваха своеволието да ликуват. Само тук-там се счуваше съскането на трупове, хвърлени в огневите ниши и отвращението на пламъците, които се хранеха с тях. А долу – слугите на мрака плуваха в ад, създаден специално за тях от непоклатима мощ, непозната навярно дори за създателя им.

До известна степен Нийдиърт се радваше на сътвореното, макар и същността му да го отричаше. Дори премъдрите, вечните елфи изпитват задоволство от делата си, а той беше само човек – едно дете захвърлено сред вълните на безумна война. Но нищо вече не можеше да му върне мира – Териъс, Герад, Ури’хт, Майлси, Абендамар, всички те оставиха нелечими рани в сърцето му.

Изневиделица бурята се сгъсти. Скриха се и последните лъчи на деня. Виелицата заблъска по прозорците. Ветровете угасиха факлите. Снегът покри разрухата, издигна преспи над могилите от тела, сне топлината на огньовете, стопи се и като кални водопади се разля от стената. Светкавиците стихнаха. Студът се засили. Бойното поле потъна в тишина.

Мъглата изчезна също така внезапно, както се появи и единствено разкривените от ужас лица на немъртвите доказваха, че въобще я е имало.

- По дяволите. – въздъхна Нийди, облягайки се на мраморния парапет. – Ами сега?

За отбрана не можеше и да става дума – боевете отдавна се прехвърлиха върху стената. Откъслечни сектори на защитата продължаваха да обстрелват черната маса на нашествениците, но вятърът отнасяше стрелите и гасеше пламъците на по-слабите магии.

Секундите се нижеха, а Нийди просто съзерцаваше нелепостта на ставащото. Светлината го изостави, а след нея и сенките. Гарванът мълчеше в очакване на нещо. Камъкът-сърце изпитваше пълна апатия към ставащото. Тоягата нямаше разсъдък. Чародейката безсмислено раздаваше заповеди, опитвайки се да постигне някакъв ред. А той, той беше само наблюдател на ставащото, проводник на могъщи сили – не владееше меча, нито пък лъка, магиите му зависеха от външна воля. Искаше му се да заплаче като малко дете, а не можеше. И все пак чуваше сълзите си да капят по дървения медальон, който единствен съумяваше да спре вкочаняващия костите студ.

“Но не и ти!” – спомни си думите на Абендамар и всичките пъти, когато той го поучаваше, че има само един ключ за всички врати и той се крие в сърцата ни, в същността ни, в това, което всъщност сме.

Не знаеше как да постъпи. Направи първата крачка несъзнателно, дистанцирайки се от заобикалящия го свят и насочвайки воля към Напастта – вероятно възможно най-безразсъдният акт. Умственият контакт не може да се използва срещу немъртви… в такъв случай магьосникът се сблъсква с волята на “сянката”, която дърпа конците им, скрита в някой черен храм и обградена с един Бог знае какви талисмани и реликви, даващи й свръхсила. Но обективно погледнато той не беше маг, силата му се равняваше на тази на Светлината и сенките, които доказа, че може да призове. Понесе първия удар само благодарение на тях, неговите закрилници. Древните сили издигнаха стена около него, която попречи на смъртта, която немъртвите изливаха от дълбините на същността си, да обладае душата му, обричайки го на осъзната гибел. Но абсолютната ненавист на заразените тела, които наричаха Напаст, го покоси. Зави му се свят. Едва не се плъзна по един от новообразуваните водопади. Не можеш да мразиш нещо, което няма живот. Тогава как би могло то да е изпълнено с така силна и всеобхващаща омраза?

“Който и да си ти, имай доблестта да се изправиш пред своя враг!” – изкрещя не съвсем убедено Нийди в мрака, в който се озова.

Не получи отговор. Проехтя само отвратителният, хиенски смях на немъртвите.

“Мълчете прокажени твари! Тук вие сте никои и силата ви не значи нищо за мен!” – разкрещя се той, насочвайки внезапно избликналия си гняв в случайни посоки, чувайки как под волята му немъртвите се гърчат, разкъсват, умират.

“Ти си никой!” – проехтя нечий смях от дълбините на мрака. – “И нищожните сили, на които се опираш, няма да издържат задълго волята ми.”

Нийди никога не беше изпитвал този гняв, тази ненавист, които изведнъж бликнаха от сърцето му. Дори пращайки проклятието на сенките, той не търсеше смърт за враговете си. А сега… погледът му блуждаеше сред мрака, обзел магическите му сетива, в търсене на труп, който да срази; прокълната душа, чието съществувание да отнеме.

“Поклони се пред мощта ми!” – с хладен глас, надменно заповяда на мрака.

“Искаш да премерим силите си!” – продължаваше да се смее нищото. – “Аз виждам мрамора, раните по краката ти, уморения ти труп, облегнат на крехката стена! Какво виждаш ти?”

“Виждам гибелта ти!” – изкрещя гневно Нийди, събирайки всичката си сила в една мълния, която насочи към неизвестността.

“Грешка!” – прошепна студеният глас в ухото му и изчезна, оставяйки го бавно да се разтапя в мрака. Сега вече знаеше съдбата на магьосниците, опитали да се докоснат до черната мъгла, защитаваща Напастта от светлината на деня. В мрака те се отдаваха на гнева и губеха същността си, превръщайки се в немъртви без телата им да умират.

Дори не беше нужно “сянката” да го убива. В изблик на гняв момчето бе изхабило и своята, и мощта на силите, които го закриляха. Сега нямаше воля да направи дори единствената крачка назад, за да се върне в реалността. Щеше да умре тук сам, губейки малко по малко същността си, гневейки се на отровените души на немъртвите.

“Е, учителю, ти сгреши, аз бях прав.”

И ето че отново усети сълзи да се стичат по гърдите му, топлината на дървения медальон и една крехка, нежна длан придържаща рамото му.

“Не. Ти сгреши.” – прошепна той и освободи в мрака вълна от чиста доброта, защото сърцето му отхвърли гнева, черпейки сили от любовта, спомените и същността на духа. Но не изчака, а с главозамайваща скорост прекрачи в реалността.

- Какво стана? – попита обезпокоена чародейката.

- Не знам. Но благодаря. – усмихна й се той, ала съзнанието му беше ангажирано от нещо друго.

Отдавайки се на едно смътно предчувствие, той концентрира цялата си същност, всичките си спомени в един импулс, насочен към сърцевината на медальона.

“Показах ти истината.” – прошепна на дървото, но не получи отговор. – “Разкрий се!” – едва не му се примоли.

- Безсмислено. – разсмя се на глас и се приведе уморено над стената.

- Кое? - обърна се към него чародейката, но отново вниманието му се насочи в друга посока.

Вечнозеленото дърво беззвучно се разцепи, придавайки на талисмана формата на сразено сърце и заплака с кристални сълзи. Гарванът се издигна от джоба на младия мъж, изграчи одобрително и отлетя на някъде. Камъкът-сърце изрисува в мислите на своя господар бум от положителни емоции.

“И сега какво?” – смути се Нийдиърт, а след малко насмешливо тръсна глава. – “Разбира се, отговор няма.”

Изведнъж мракът се завърна. Този път “сянката” бомбардираше волята му, придърпвайки го в измерението на магията.

“Ето, че отново се срещаме.” – каза младежът далеч по-весело, отколкото се чувстваше.

“Ти!” – изкрещя нищото и се нахвърли върху му.

“Е, сега я втасах.” – помисли си свещеникът, търсейки Светлината и сенките, които ги нямаше.

Ударът беше жесток. Разтресе го из основи. Но не го събори на колене, както целеше. Без да знае какво прави и без чужда намеса, Нийдиърт изрисува вечнозеленото дърво около себе си, вдъхна му живот и се остави на волята му.

“Сянката” изкрещя нещо и мракът се разпадна.

- Какво стана? – изпревари с усмивка младият мъж въпроса на чародейката.

Но вече знаеше и това никак не му се нравеше.

- Магическите ни сили почти се изчерпаха. Боевете вече се прехвърлиха на стената. Огневите ниши едвам понасят този порой. Амунициите свършват. Студът се засилва. Моралът е нисък. Собствените ни войни умират и преминават в редиците на врага. – тя замълча, притискайки пулсиращите си слепоочия. – В общи линии, ни трябва чудо.

- Не забравяй децата. Правим го за тях. Напомни го и на другите. – каза й той, а на себе си: “А аз имам чудо. Но стиска ли ми да си поиграя на Всевишен?”

Самият той последва съвета си и си спомни за децата – овъглените тела, разхвърляни в Голдшир, обърканите хлапетии, залутани из улиците на Стормуинд, малкото момиченце, което потърси утеха в гигант като него… “Да мисля глобално или морално? Вечната дилема.”

Остана сам. Тази част на стената не беше стратегически интересна за врага и за това защитата й малко по малко се изместваше. Дори чародейката изчезна в хаоса.

И той, Нийдиърт от ничий род, взе своето решение, сливайки се с магията на своя талисман. Кристалните сълзи за миг застинаха, а след това се издигнаха към лицето му, измиха напластената мръсотия, излекуваха безчувствените рани и проникнаха в очите му.

- Я сега да ви видим! – потърка самодоволно ръце той и в следващия миг съзнанието му се разполови на безброй идентичности всяка, от която насочи волята си към някой немъртъв. Под неговия такт “масите” се люшкаха, блъскаха една в друга, залитаха и падаха. Но скоро загуби интерес. Очакваше “сянката” да се намеси, а нея никаква я нямаше.

- Хайде де! – изкрещя в глъчката на бурята, а стотиците му идентичности засилиха натиска над блуждаещите тела, довеждайки ги до психо-смърт, която всъщност предизвиква реална смърт, а в случая – скъсване на животоподдържащата връзка между създателя и неговото творение.

Не вярваше “сянката” да се откаже просто така от огромната енергия, вложена в събуждането на тази армия. Най-вероятно просто изчакваше да се сдобие с някой определен талисман, необходим й, за да се защити от символната сила на вечнозеленото дърво. За капак Нийди далеч не беше сигурен доколко магията му е истинска, а не отчаян фокус на лунатик в безизходица. В талисмана бе открил някакъв източник на енергия, за чиито произход и сила си правеше смътни догадки и, ако грешеше, веднъж обезопасила се, “сянката” щеше да го прекърши като вейка.

Младият свещеник обходи стената с поглед, искайки прошка от всяко изморено лице за това, което щеше да последва и точно понечи да потърси чародейката, когато в главата му отекна грохот на ръждиви камбани. “Хайде пак.” – разсмя се, съзерцавайки въртящия се под краката му свят и обкръжаващия го мрак.

“Умри, смъртнико!” – изкрещя гневно нищото и изсипа отгоре му порой от черни халюцинации. Атаката го покоси, срина го на колене. Пред очите му се случваха най-големите му кошмари – земята умираше от неговата ръка; той беше стрелата, разсичаща гърлото на Териъс през чиито празни очи видя собствената си смърт; почувства ненавистта на пламъците през тялото на джуджето Ури’хт, съзерцавайки как дъбовата тояга се отдалечава от разбитото му лице; усети меча на Герад да прониква в главата му и едновременно с това гнева, с който заби нокти в разбитото сърце на човека, миг преди динамитената му огърлица да експлодира; умря, презирайки Абендамар. С всяко следващо видение той се отдалечаваше от истината за нещата, вярвайки, че е луд - немъртъв, който се мисли за жив.

“Ти загуби!” – самодоволно промърмори мракът.

Ала не бе така! Прокълнатите души мълчаха пред силата на своя господар, но Нийдиърт чу тяхната неприязън, истеричния присмех на създателя им. А някъде зад гърба му продължаваха да отекват крачките на живите – първоначално слабо, сега като тътен. От техните сърце той почерпи сили. Изправи се на крака – величествен в своята слабост. И прошепна:

- За Калимдор!

Но този път не уморени сърца поведе призива му. Обгърнат в мрак, той призова светлина и светлина бликна от гърдите му, а нейните лъчи обиколиха света още преди да си поеме дъх, за да изшепне:

- За целостта! За света!

Ехото на думите му закънтя в тягостната тишина под барабанения акомпанимент на устремени лапи и разперени крила.

***

Чародейката уморено се приведе от стената. Бясно търсеше решение на проблема, а дори не можеше да формулира откъде точно произлизаше той. С изнемощели, треперещи длани се опитваше да отърси мръсотията от лицето си, криейки сълзите в очите си. “Ние загубихме.” – прошепна тя на вятъра и се обърна към притихналия Стормуинд - “Смъртта е нашата чест.” И презирайки слабостта в избора си, пресипа последните искри на живота си в една последна магия.

- За Калимдор! – изкрещя с думите на човека, който се бе докоснал до сърцето й със своите пламенност, непоклатимост и капка мистерия.

Но той я изпревари, оставяйки на вятъра да развява неговия призив и сама бурята се смири пред шепота му. Напастта застина в очакване. Нервни тикове заопасваха лицата на тези от немъртвите, които се гърчеха по земята.

А някъде далеч на стената Нийдиърт отстоеше гордо със затворени очи и ясно лице, докато зелена светлина се разсипваше по инкрустацията на дъбовата му тояга.

- За света! – изсвистя в крилете на величествените орли, когато те се спуснаха от черните облаци, облени от златната светлина на небесата и водени от един малък черен гарван, устремен в търсена на празни очи.

- За Калимдор! – прогърмя изпод меките, бели лапи на северните вълци, когато те в свои организирани редици се нахвърлиха върху хаотичната тълпа.

***

Нийдиърт остана в мрака, ослепявайки душите на прокълнатите с усмивка и в същото време част от душата му си позволи своеволието да посети бойното поле. Всичко беше истинско… всеки спомен. Освободеният от него зов докосна сърцето на природата и тя му се отдаде, изпращайки му всичките си войни. Дори призраците и коболдите, достигнати от неговата добрина в своите измерения, събраха смелост да се изправят срещу това, което нямаше място в логиката на реалността. Сега техният смразяващ кръвта шепот всяваше ужас в тези, които нямаха нито кръв, нито сърца, докато природата сееше смърт.

“Кой си ти?” – изкрещя панически сянката, опитвайки се да въведе ред в своите магии, но това беше невъзможно. Нейните войни не познаваха смъртта, но Неговите войни – хора, джуджета, варвари, вълци, орли, та даже и гарван – не убиваха, а разкъсваха, разрушаваха физико-магическите връзки… докато Светлината и сенките се надигаха.

“Кой си?” – лудешки крещеше “сянката”, безсмислено мятайки гневни заклинания срещу Нийдиърт – врагът, който дори не се беше опитал да скрие същността си.

“Ти си…” – отекна в главата му глас, който някак си знаеше, че принадлежи на Сейтлит. Но вече нямаше нужда от помощ.

“Аз съм Нийдиърт, син на Аврора, най-могъщата сред Сентинелите, дала живота си за света; и Каалон, принц на северните земи, спрял инвазията на нагите, оставяйки сребърен кръст в сърцето на техния крал. И моята съдба са техните съдби.”

Мракът изчезна.

- Това е. – въздъхна младият мъж. - Нелепо.

Тоягата се изхлузи от отпусната му ръка и се изгуби сред хаоса на бойното поле. Остави вятъра да отнесе окървавената му роба и, възправяйки се между града и Напастта, той плъзна душата си по магическите линии, обримчващи света. Усети как спомените му един по един изоставаха назад, докато същността му, това, което беше отвъд всичко, което мислеше за истинско, се носеше бясно напред. А душата му образува лавина от натрупваща се магия, увивайки около себе си магическите линии. И така, една огромна мълния от мощ, той видя своята цел – Кладенеца на Вечността, извор на всемогъщата магия, обвит от корените на Вечнозеленото дърво, в чиято корона се криеше Дарнасус, столицата на елфите. Единствено Сентинелите имаха силата да го владеят, а той бе един от тях… и те не успяха да го спрат.

Последва болезнен блясък и Нийдиърт отново прогледна през очите си, олюлявайки се безпомощно, докато кристални сълзи разсичаха черните облаци. На хиляди километри от него, огромната, магическа мълния бе разбудила студените, искрящи води, освобождавайки огромен гейзер. Сега той обливаше с хладината си целия свят и под съзидателната му сила поникваха гори, раждаха се нови раси и Райове на най-неочаквани места.

Докоснати от дъжда, немъртвите продължаваха откачения си ход, гледайки с празни очи как по мъртвата им плът разцъфват цветове и как корени разсичат гърдите им. След минути бойното поле потъна в цветове и могили, а вълците и орлите отстъпиха път на катеричките и зайците, с които животът се завръщаше по билото на планината.

Армията и “сянката” изчезнаха също така нелепо както се бяха появили. Но след тях останаха прокълнатите души, които дори свещеникът не можеше да спаси; неразплатимите сълзи на децата, загубили своите бащи и калните реки, стичащи се по преродената земя.

Нийдиърт се обърна към града – непокътнати знамената все още се развяваха над все така чистите улици. Чу стъпките на чародейката сред гръмките призиви “Ура!” и усети пренебрежителния, ефирен сън на малкото момиченце, което не можеше да разбере, че ще посрещне деня само благодарение на това, че той бе там и направи това, което трябваше да направи. И всичко това сгряваше сърцето му, докато махаше за довиждане на друйда-гарван, тръгнал да разнесе вестта за станалото и да се опита да възстанови щетите от разтварянето на Кладенеца на Вечността, чието разкриване бе привлякло вниманието на тъмни сили.

Но тук и сега нищо от това не беше важно. Спасен бе невинен живот – животът на деца. А изящна чародейката идваше, за да му даде заслужена награда…

КРАЙ!