“Човекът е безпокойство” - Жан-Пол Сартр

Безпокойството има хиляди лица (страх, напрежение, готовност…) и най-често е на едва доловимо или подсъзнателно ниво. Човекът е проектант – той създава и моделира свой индивидуален свят, в който съществува от началото до края на живота си. Този свят е причината за всички негови страхове; за непрекъснатото напрежение-готовност да отговори на всеки външен опит за промяна на реалността му; за съществуването му като едва осезаемото безпокойство, че нищо създадено от човек не е непокоримо за другите хора. Човекът е проект – на самия себе си и на Другите. И като такъв всеки от нас се стреми от първата си глътка въздух до края на своя жизнен път да бъде индивидуален – да направи своята реалност независима от тази на Другите. И в този стремеж ние влагаме всичко, което сме и се превръщаме в безпокойство – в страх да не сбъркаме някъде, защото и най-малката грешка би могла да бъде фатална. А ние си играем със сили, които не разбираме – виждаме и чувстваме нашата реалност и нейните сблъсъци с тези на Другите, но не и първообраза, от който произтичат те – загатнатата реалност. Тоест нашето подсъзнателно безпокойство включва и страх от по-велики сили.
Жан-Пол Сартр пръв ни представя напълно оформената идея за човека-проектант, който моделира и създава света сам за себе си и като проектант сам съществува в собственото си творение в непрекъснато безпокойство за неговото оцеляване спрямо вълните на времето, другите модератори или създатели.
За Сартр светът не е създаден от абсолютни, цялостно съществуващи вещи. Светът и съставящите го вещи са невидими, загатнати или по-скоро съществуват под формата на перфектна белота, която той нарича нищо. В това нищо подсъзнанието рисува със сенки-контури реалността и й дава формата, предопределена най-вече от скритото в душата и евентуално от съществуващата реалност. Но така както всеки художник има свой маниер, свое виждане за цветове и форми - всеки човек си има свои призми, през които прекарва нищото, за да му даде цветове, звуци, миризми… Оттук и възниква основният проблем на екзистенциализма – всеки от нас е различен, живее свой живот в своя си реалност, която обаче по основа произтича от същото това нищо, което е проявление на общата реалност. Приемайки, че отшелничеството е крайно рядък феномен, следва да изкажем твърдението, че човекът от най-ранна древност се стреми към близко съжителство с други хора, от което произлиза и заключението, че неговата реалност почти непрекъснато влиза в контакт с тези на Другите. Така един неособено важен на вид проблем се превръща в основен конфликт на екзистенциално съществуващите индивиди. В почти всеки миг техните реалности се сблъскват и пораждат по-големи или по-малки промени във вече съществуващият глобален ред. Реалностите на някои от тях завоюват нови територии, а тези на други биват ограничени. Така че всеки човек живее в непрекъснато безпокойство – в почти неосезаем страх от това да не загуби дадената му свобода. И въпреки, че според Сартр човек е “осъден да бъде свободен”, той е наистина свободен докато не започне моделиране на реалността в точка, която някой друг също си е набелязал. Практически никой не може да бъде така крайно свободен както го описва Сартр, защото дори най-слабата любов е достатъчна да отнеме свобода или да даде свобода, защото единствен абсолютно свободен може да бъде този, който не съжителства с другите – следователно пропастта между тях не разрешава да влияят на неговата реалност. При положение, че вече приехме отшелничеството за изключение от общия случай, може да бъде направен изводът, че никой човек не може да бъде абсолютно свободен. В такъв случай всеки индивид на съзнателно или подсъзнателно ниво се стреми да достигне това дадено му по рождение право и непрекъснато изпитва безпокойство – било то на базата на страх, на въодушевление (като трепет, като нещо, което те притиска и жадува да се излее навън) или на объркване (като хаосът, който настъпва в душевния ти свят, когато външно въздействие те изведе от състоянието ти на хармоничен покой, променяйки реалността, в която съществуваш).
“Адът – това са другите”, казва Сартр, подчертавайки именно този конфликт на екзистенциализма. С това си твърдение той дава причината за съществуването на същото това духовно безпокойство във всеки индивид. А тя е, че Другите съществуват. Човек ще избяга от своя страх само, ако избяга от Другите, а в такъв случай той не ще има с какво да измерва свободата си и не ще разбере дали наистина е открил същата тази абсолютна свобода. Самотникът сам си създава личности и с времето потъва в своята лудост. Защото при ”човека съществуването предхожда същността”… защото сам по себе си човекът е проект - тоест в мига, в който е наситил своята реалност с всичко, което може да си представи, той започва да търси друг интелект, на който да се похвали с плода на своя труд и с който да измери силата и обхвата на своята реалност. Защото единственото, което не може да бъде прекроено са другите проектанти. Не е ли сам Бог, на който се опират множество философски познания, направил точно това? Не е ли създал човека само, за да не бъде сам, за да може да покаже на някого какво се е породило от неговата мисъл, за да може да разпери нематериалните си длани и да подари това, което сам не може да докосне? Не е ли сам Бог първообразът на екзистенциализма, в който битието-в-себе си и битието-за-себе си съществуват като едно хомогенно цяло? За мен отговорът на всички въпроси е “Да!”. Дори да няма Бог, той съществува като идея много преди екзистенциализма, показвайки, че идеите на Сартр са новооформени, но не новосъздадени, от което следва, че човек е чувствал това безпокойство много преди Модерните времена, в които твори Сартр, и е можел да си представи какво изпитва създателя, без да осъзнава, че самият той е такъв.
“Човекът е това, което не е, и не е това, което е”, с философско остроумие казва Сартр, но така ни дава представа и за още едно от проявленията на същото това безпокойство на душата, на подсъзнателното. Човекът е екзистенция, тоест винаги се стреми да бъде повече от това, което е, въпреки че по начало той E повече от това, което е. Това е друга форма на безпокойство – непрекъснатото внимание да не сгрешиш, за да не разрешиш някой да навлезе в твоята реалност, в твоята свобода.
Имащ по свой си начин силата на бог, човек застава насред незримото, глобалното, това което само подсъзнателната му креативност може да манипулира. В него се борят хаосът на нищото и реалността, произлизаща от мислите му, и всяко едно от тези две неща си има своето право да съществува и своето съществувание в първичността, предшестваща проекта за човешкото съзнание (човек създава своя реалност, но тя произтича от невидимия първообраз, който той обрисува с контури). Тоест конфликтът на глобалните сили (хаос и хармония) достига до самата същност на проектанта и го прави непрекъснато мнителен към случващото се, защото освен Другите и хаосът би могъл да разруши неговата реалност. А това е друг вид подсъзнателно усещане – безпокойството на създателя, готов във всеки миг да прави корекции, с които да спаси в бурни времена своето творение. А този хаос можем да наречем съдба или битие, защото като тях той не е определен и съществува в своя независима от човек постоянна, вечна изменчивост.
Същото това безпокойство, от което е изтъкано всяко действие на човека и дори самата негова същност, можем да обясним, връщайки се към първообраза на идеята за екзистенциалното съществуване – идеите на Спиноза. Според него основно проявление на Вселената е редицата субстанция-атрибути-модуси. Субстанцията е първоначалното, вечното битие. Именно тя се съдържа в нищото, на което човек преоткрива или дава форми. По пътя на логиката следва тази субстанция да бъде разделена на хаос и хармония, тъй като това са двете проявления на първоначалната реалност, които всеки човек в различни граници впечатва в собствената си реалност. Атрибутите са характеристика на тази субстанция, които човекът-проектант се е научил да използва – основно това е мисълта. Модусите са проявленията на субстанцията вследствие на употребата на атрибутите. В редицата човек няма място. Той е външно въздействие, което раздвижва тъканта на атрибутите и създава модуси, но по никакъв начин не може да влияе на субстанцията. Следователно тя във всеки момент би могла да прекъсне веригата и да унищожи всичко създадено. Така че човекът, който неизменно се стреми да бъде повече от това, което е, непрекъснато на неосъзнато ниво знае, че е нищо спрямо глобалните сили, с които си играе, спрямо нещата сами по себе си, за които говори Кант – непознатите неща, които са недостъпни за нашите сетива.
“Човекът е безпокойство”, казва Сартр, но той е изтъкан от не едно от проявленията на безпокойството. Същността на индивида е пропита с всичко, което може да доведе до психологическо напрежение – като се започне от неосъзнатите конфликти и дилеми на екзистенциалното съществувание и тяхното проявление на глобално или местно ниво и се стигне до простите неща на ежедневието, които неизменно влияят на създадената от нас реалност – неща като любов и омраза или дори като въпроса какво да облечем за среща на кафе.