“Понякога човек отваря очи, за да разбере, че светът не е такъв, какъвто изглежда. Понякога умира в желанието си да разбере това. Уви, по-често просто си отива от този свят, изчезвайки, превръщайки се в прах и вода, завръщайки се в цикъла на материята.
И все пак ги има и тези, които разбират, но никога не се връщат. Някои умират – изгаряни от пламъци по ледени земи, задушавани там, където никога не е имало въздух. Други избягват. Тяхната съдба са ужасът и опасността. Тяхното бъдеще е обвито в мрак. Но надеждата винаги е с тях – дори когато посмъртно се сбогуват с приятели или самите те оставят костите си някъде там. …”
из Евангелие на Полимарх Матеус,
открито на 20.11.2017ма в
Изгубената Гробница насред
Долината на Смъртта.
- Старт! – една дума, която продължаваше да отеква в малкото помещение, осветявана само от оскъдните сияния на екраните и лампичките по контролните уреди, а дори все още не беше чута нацяло.
“От колко ли време…” – си мислеше единственият, до когото би могла да достигне, удобно разположен в своето командно кресло. Тъжно се усмихваше. Тази негова усмивка се отнасяше за един далечен миг и нямаше нищо общо с мисълта, която бе започнала своето зараждане толкова отдавна… години, десетилетия, може би векове!
Вероятно щяха да минат ери преди тя да бъде завършена, а отговор нямаше да има. Ехтящото “Старт!” щеше да заглъхне с вечността и никога да не бъде чуто.
А през тази вечност екранът щеше да остане облян в мрак.
И в същия този миг, в който се бе разтворила тази тъй тъжна усмивка, тя бе и затворена, макар да бяха минали десетилетия, може би векове, хилядолетия.
Капитанът на кораба дори не благоволи да довърши въпроса си. Така или иначе отговор за него нямаше. С отработени движения, търсейки утеха във вършенето на проверки и изследвания на околни параметри, той негласно отказваше да приеме, че всеки, който някога е познавал, отдавна се е превърнал в прах.
Данните продължаваха да постъпват. Единствено светлината - на екраните и датчиците – имаше силата да му донесе покой в този мрак. Но и тя бавно чезнеше с необходимостта наличната енергия да бъде пренасочена към плъзгачите за предстоящото разтваряне.
Капитанът леко се отпусна в своята безтегловност върху креслото, което нормализира гравитацията си, така че да го задържи при себе си. След което услужливо му подаде лист с входяща информация. Според очакванията липсваше извънмерен разход на гориво. Складовете си оставаха пълни с втечнени кислород, водород, азот и хелий - неизчерпаеми, защото бордовата наличност се преработваше до градивните си елементи и се връщаше във формата на прохладен въздух, топла храна и студена вода. За отопление и охлаждане служеха високомолекулни съединения, затворени в своята трицикълна мрежа от тръби. Совалката разчиташе единствено на математиката, за да се придвижва през черната необятност.
Така той завърши своите задължения и се отпуска в креслото си, гледайки как компютрите продължават да изригват данни за околната Вселена. Вече нищо не отвличаше мислите му от спомените. Пред очите му плуваше миражът-Джошуа, повтарящ му: “Аз не съществувам! Никога не съм съществувал!”, а после се отдалечаваше със съкрушен поглед – без да му каже: “Сбогом!” и “На добър път!”. Проклет да беше този аутсайдер-психиатър, комуто бе хрумнала ужасната идея, че ще е по-добре последните му спомени да бъдат манипулирани. Джошуа си беше отишъл завинаги, а между тях бе останало неизказаното “Сбогом!”, за което и двамата жадуваха. За един миг, продължил цяла вечност, Капитанът се превърна от брат и приятел в единственият носител на спомена за фамилии, които навярно отдавна бяха забравени. Това наливаше болка в сърцето му, тъга в съзнанието му. Жадуваше да забрави. Но не можеше! Забравеше ли дори за миг, всички, които помнеше щяха да умрат – за втори път.
Бавно сълза се отрони по лицето му. Плавно сърцето му в своята хватка стегна страхът. Изправи се пред предела на своето съществувание, пред границата, когато човек, иска или не, трябва да преоцени живота си. Но не направи своята крачка напред или назад, защото алармата се активира на някакви си четиринадесет, точка, пет сантиметра от главата му. Корабът държеше да му съобщи, че започва разтварянето.
От това се нуждаеше Капитанът, за да събере останалата си воля. Той рязко се изправи и застана гордо пред илюминатора. Нищо, че в тъмната кабинка нямаше никой, който да го види – той бе горд капитан на своя кораб и нямаше право да разваля морала на екипажа, тоест себе си. Леко параноично, но точно това мина през главата му.
- Компютър, начало на процедурата на 5… 4… 3… 2… 1…
За вечността, която беше изминал това беше втората му усмивка. Ала този път ликуваше. Съдбата го бе изритала насам и бе време сам той да я срита… някак си!
Пред развълнуваните му очи, в които бурята на емоциите вече бе затихнала, в тридесетте санта на защитния илюминатор се отрази най-великолепната гледка, която човешкото око би могло да види – Последната Мъглявина. Хилядите нюанси от нейните зараждащи се звезди дисперсират в следствие на плътните слоеве галактически газове и образуват мрежа от полицветни светлосенки. Пред очите му сякаш милиони орбитални паяци завиваха свои мрежи от вода, а след това ги хвърляха обратно във вълните. Защото именно така изглежда Последната Мъглявина – една огромна система от светлинни мрежи, която непрекъснато трепти и се увива около своя център в следствие на гравитацията от триенето на вътремъглявинните слоеве. Във всеки миг се раждат и умират звезди. На места мрежата се къса, потъва в тъмнина, а след десет минутно завъртане започва раждането на нови звезди.
А междувременно четирите матови, полиотражателни плочи продължаваха да се отдръпват по корпуса, откривайки все по-голяма и по-голяма част от великолепието на хаоса.
Капитанът не смееше да помръдне от страх всичко това да не се окаже просто още един сън. Все пак се осмели да отмести поглед от играта на светлосенките към границата на мъглявината, където в по-разредените газове мракът намираше своето място. Нещо бе привлякло вниманието му. Не помнеше какво, но интуицията на космическия вълк бе достатъчно ошлайфана, за да знае, че може да й се довери. Така че той заби погледа си в една точка и продължи да наблюдава бързите присвятквания на звездната светлина из мрака.
И разбира се видя това, което преди малко бе забелязал с крайчицата на съзнанието си. В космоса човек бързо научава, че колкото и хаотична да изглежда околната картина нещата имат своята ритмичност – звездите винаги пулсират с една и съща своя си честота, в една и съща част от спектъра, така че след десет минути наблюдение вече можеш да знаеш точно къде ще има сянка и къде светлина в следващите няколко години.
Но появяващата се от време на време пурпурна точица не можеше да бъде звезда, защото от една страна не следваше никакъв ритъм, а от друга – на такова разстояние би следвало да си вижда размазана и деформирано-сферична. Повечето от това премина през мислите му полу-интуитивно/полу-разумно, но достатъчно бързо, за да вземе бързо решение какво да прави.
Още преди разтварянето да е приключило, той беше в креслото си и въвеждаше заявки към компютъра. Веднага щом и последната плоча се обърна и зае своето място в новообразуваните резервоарни мехури, двигателите сработиха и матовият звездолет се понесе по своя път между звездните орбити към нанесената в навигационните му схеми цел.
- Добро утро… – усмихна се на един от течнокристалните екрани младо лице на блондинка. Меките му извивки и енергийното сияние, което неотменно я съпътстваше като проявление на нейната истинска същност, на начина, по който се възприема, й придаваха онази неопределена и променлива красота на красивата Елена, за която говори Омир. Капитанът отдавна бе осъзнал това от факта, че всеки мъж запознал се с нея я възприема по различен начин. Не можеше да каже доколко тя съзнателно манипулира и затулва образа си, но за всеки случай се обръщаше към нея с Палавата, а тя към него с Пухчо – така и не разбра защо.
Нейният живот протичаше стотици пъти по-бързо, заради електро-магнитните полета разпръснати по трасетата на електронния й разум. Така вечността, която за него бе минала като един сън поради простата причина, че бе изминал целия този път с десет по десет пъти над светлинна, за нея бе преминала като вечност на бягане по жиците и ускорителни скокове от единия край на някое поле до другия, поради простата причина, че тя постоянно се движеше с приблизително половината от скоростта на полета. След първите няколко милиарда милисекунди тя се почувствала ненужна и самотна и се самоизключила, но дори и това не й помогнало, защото 25 процента от целостта й се явяваха необходими за поддържане курса на кораба. Те бяха причината да се събуди с такова закъснение. Заради тях не можеше да рестартира системата си - единствения начин да сглоби изключения сорс код. Наложи й се в продължение на милиарди мъчителни милисекунди да събира огризки от същността си и да ги преправя, така че да възстанови частта от себе си, способна да презареди системата без да изгуби контрола над 25-те процента функционалност..
- … Пухчо! – завърши тя, когато си спомни коя е и къде се намира.
- Не сега, Сам. – половинчато се усмихна той. – Нещо става! А според законите не проверим ли какво, извършваме предателство към човечеството. Искаш ли да бъдеш съдена за предателство? – знаеше, че няма смисъл да й обяснява това, но му достави поне частично удоволствие да й покаже, че той е капитанът на този кораб и волята му е единственият закон.
Тя, разбира се, знаеше какво намеква още преди да е завършил изречението си. Анализът на всеки издаден звук, на всяко трепване, изписваше за нея отворена книга на неговата душа. За стотни от милисекундата някъде из нейните оптични вериги се оформи мисълта как ли би реагирал човек в подобна ситуация. “Може би това е програмната алтернатива на гнева.” – предложи една от подпрограмите. Но операторите за съпоставяне на входно-изходната информация веднага отхвърлиха това твърдение, услужливо напомняйки, че според анализите Капитанът бе силно привързан към своята подчинена-програма.
Тя не се обиди, макар и да знаеше, че може да го направи. Не гняв, а уважение я накара да замълчи и да остави контрола над ситуацията в ръцете на своя Капитан.
Той не разбра, че тя му засвидетелства своето уважение. Мислите му бяха твърде увлечени към предстоящата среща. Не, че би могъл да го стори. Той често отъждествяваше своя навигатор и първи офицер на истински човек, но това не му пречеше да мисли за нея като за нещо много над него. Тя имаше интелект, който той не би могъл да си представи да притежава.
Капитанът се отпусна в креслото си. Изчислил безброй пространствени уравнения и координатни положения, той си нямаше и на представа къде отива и кога ще пристигне. И тъй като вече не можеше да намери своето място на театъра на случващото се понечи да запали цигара и с усмивка си спомни, че не му разрешиха да вземе никакви вредни навици със себе си. Мислите му бавно се отнесоха обратно към бордовата палавница. Тя бе неговият неизменен спътник и в този момент той не би я заменил за всичките цигари на света. Тя го придружаваше на първата му рутинна мисия – до Луната. Пожела да го последва на новия му звездолет, с който трябваше да отиде до Юпитер, за да поправи системите на една от орбиталните бази. И след толкова много добри и лоши перипетии пак го следваше – на една мисия, която за нея щеше да продължи цяла вечност. Отдавна бе забелязал, че тя му разрешава да поеме нейните задължения, когато подпрограмата-психиатър й съобщи, че той се нуждае от разсейване. Нямаше и представа, че тя отдавна бе изключила подпрограмата, защото като неин основен прерогатив, тя го познаваше из основи. Така или иначе Капитанът беше благодарен за нейното внимание, за това, че тя е тук, че е с него.
През всичките последвали часове Капитанът не можеше да откъсне очи от пурпурния пулсар. Там имаше нещо – захвърлена цел, която зовеше за помощ или призоваваше никой да не се приближава. Лутането на мислите му в тези две посоки достатъчно го отвличаше от спомените – спасяваше го от тъгата на не принадлежността.
Всички звуци на космоса затихнаха. Не чуваше електромагнитните пулсации на звездите, нито пукотът на врязващите се в положително заредената повърхност на звездолета електрони.
9000 милисекунди преди края на полета Саманта затъмни всички екрани и включи звукоизолаторите, за да спаси своя Капитан от ужасяващия тътен на спирачките. Така той не усети припукващата вибрация – следствие от срива на милиарди нерешени уравнения, оператори, алгоритми – която отекна в галактическия безкрай, предизвиквайки бури сред газовете на Последната Мъглявина, отприщвайки Супер Нови и подтиквайки черни джуджета да се свиват.
Двигателите не работеха от цели две секунди, когато светлината и звукът се завърнаха в сумрачната кабина на кораба. Капитанът впери поглед в разтварящите се матови плочи, между които вече проникваха първите лъчи галактическата светлина. Пръстите му бавно се свиха около амулета, окачен на кожена връв около врата му, в дирене на утеха. Миналото има своята сила, но обръщането към него му донесе само болка. С този жест той неизменно си спомни за Джошуа. Толкова отдавна за първи път бе тръгнал на път. Вечерта преди отпътуването неговият най-добър приятел дойде в стаята му и му окачи кръста с форма на меч с думите: “Каквото и да стане, имай вярата, че ще намериш своя път напред към бъдещето или назад към нас; волята да го сториш и силата да прокараш със собствена или вражеска кръв този път! Знам, че ще се видим отново!” Тогава бе прав, но не и сега. Капитанът никога нямаше да се върне у дома. Пепелта на всички, които познаваше, се носеше по ветровете.
Ръката му бавно се плъзна по талисмана. Вледеняващ ужас и свирепа изненада започнаха своето надбягване до сърцето му. За няколко протяжни секунди дори Саманта не знаеше какво да каже или направи. “Това е невъзможно!” – мина през електронния й разум, а след това нямаше значение, защото следствията от това заключение доведоха до равенството TRUE = FALSE на стотици места из главната й програма. Тъй като истината никога не е равна на лъжата, както и обективното – на необективното, основните й оператори изведоха съобщение за критична системна грешка и се самоизключиха. От този момент “Саманта” – модел PY 14-30 – вече не съществуваше като оперативно действащо звено на кораба “Протиър”.
Капитанът забеляза съобщението, изписано на всички екрани и дори по пиезокристалното покритие на някои илюминатори. Разбра какво значеше то и отрони една сълза. Не потръпна. Шокът бе втвърдил мускулите му. Като боец той бе проливал кръв по изгарящите плътта пясъци на Марс и по студения метал на орбиталните бази. Като войник го бяха научили на хладнокръвие. Като астронавт бе виждал стотици хора да изгарят в соларни бури, да се превръщат в ледени скулптури, реещи се в космоса. Но това…!
Вкочанените му пръсти бавно се свиха в юмрук. Ужасът не можеше да победи някой като него. А междувременно “Проктиър” продължаваше да се върти около бойното поле.
По гравитационно-магнитния север периметърът не бе особено богат на отломъци. “Там трябва да са били огромните кораби!” – заключи беснеещото съзнание на Капитана. Един от тях не се бе взривил. Определено пред него се поклащаше човешко творение: Модел PI-CIT 473 – американски от ранните години на Първата Следядрена Епоха (приблизително 300 години преди Капитанът да поеме своя път). Според историята на космонавтиката вдигал максимална скорост от два пъти светлинна, но никога не бил вкаран в бой, защото всяко попадение в тилните плочи водело до силни вибрации на корпуса, които взривявали резервоарите с водород под високо налягане. Двигателите работели с насочване на водородни струи във вътрешността на кораба. Освободеният водород изстрелвал огромни пластини от носа до тила, а освободената инерция избутвала кораба в обратна посока. Плочите се врязвали в енергийни полета и с останалата им енергия започвали да се въртят, създавайки слаба гравитация, чиято насоченост ги отпращало до първоначалното им положение. Скоростта била ниска, защото, за да не се уравновесят силите в двете посоки се налагало при всяко следващо изстрелване да се изпращат повече плоскости, отколкото се връщали. Така че един път на всеки няколко минути корабът трябвало да спре двигателите си, за да изчака да се съберат всички плочи и цикълът да се повтори. Остава в историята на космонавтиката като най-бързо извадения от обръщение модел. Буквално година и половина след започване на неговото производство и последният от 400 произведени екземпляра бива триумфално разглобен.
Обаче по тила на изоставения кораб имаше множество пробойни, а си висеше цял. Корпусът му пък се различаваше от снимките, която една подпрограма услужливо проектираше на големия илюминатор. Определено двигателите действаха на същия принцип, ако можеше да се съди по полупоничковидния корем. Но носещата част нямаше форма на изтребител, а на самолетоносач и бе стотина пъти по-голяма от максималния размер на PI-CIT 473.
Капитанът прокара поглед по разрушенията на бойното поле. Разпознаваше в повечето останки човешки “навици” и технологии. Нещо в него му шепнеше да продължава огледа. Твърде много тела витаеха наоколо. Твърде тежки бяха разрушенията. Не е привично за хората просто да разрушават. Те предпочитат да пленяват и метежа им е насочени към това врагът да се предаде.
Видя го! Видя тях… Стотици отломки от малки кораби, които гравитираха тук и там. Металът, от който бяха направени нямаше блясък. Дори обратното – поглъщаше светлината. Разбитите корпуси приличаха на амфибии. Някои напомняха на сепии. По повърхността им от време на време прибягваха синкаво-бели електрически светкавици. Други имаха сложни многослойни корпуси с разклоняващи се образувания. Обърканото съзнание на Капитана правеше асоциации с морски свинчета, таралежи, бойни ветрила, червеи… Те обаче не приличаха на нищо познато. “Какво, по дяволите?!” – помисли си той и му се прииска Сам да е до него, да докосне с нематериалната си ръка умалялото му рамо. Знаеше, че това е невъзможно и отново се обърна към миналото този път, за да намери неговата болка, която да го избави от тежестта на настоящето.
Нямаше време. Реши, че трябва да направи нещо. Каквото и да ставаше тук, то даваше смисъл на неговото съществуване по един или друг начин. Вече не бе брат и приятел и миналото витаеше в гробница от проядени кости, но бе човек и като такъв неговото бъдеще бе бъдещето на човечеството.
- Компютър, доклад TX 8.08 DF! Веднага! – заповяда внезапно той и решително се настани в командното кресло, чиито принтери вече бълваха страниците на съответния документ.
Той вдигна бързо първия лист и с въздишка започна да чете. Така постави началото на своето бъдеще – каквото и да бе то.
***************************************************************************
ДОКЛАД № TX 8.08 DF
за анализът на сонда PRI 184
отпътувала от база “Индевър” (Земята) на 17 септември 2054г.
пристигнала в орбитална база “Еклид” (Астеройдния пояс) на 20 септември 2210г.
Завръщайки се от крайната си цел – Последната Мъглявина – сонда PRI №184 не донесе никаква информация, която да ни помогне да установим защо математическият двигател, нагласен за извънгалактически координати винаги се насочва към точка от периферията на Последната Мъглявина. Излизайки от новополучената информация, стигаме до абсолютно теоретичния извод, че в математиката ни има нередност, която се проявява при изчисление на параметри с галактическа стойност. Поради тази причина предлагаме да се наложи забрана на всички опити за междугалактически скок, докато не установим как да нагласяме изходната позиция. Дотогава предлагаме да се въведе математическият двигател като средство за транспорт в междупланетните линии. Допълнение №1 от 10 ноември 2210: Също така в следствие на някои инциденти, предлагаме да се намали математическият обем на тези транспортни кораби, за да не се получава досадният и опасен ефект на освобождаване на енергия от математическия спирачен срив. Това ще премахне необходимостта от предходящата забрана – корабите няма да имат капацитет за извършване на междугалактически скок.
Най-големият въпрос си остава: “Защо точно Последната Мъглявина?” Изхождайки от новополучената информация, стигнахме до извода, че тя е единственото място, където пропуските в нашата математика могат да влезнат в сила, така че уравненията да получат решение и алгоритмите да бъдат завършени. Тоест – решенията на всяко наше уравнение дават координатите на точка от мъглявината без значение каква е входящата информация. За да разберем защо, трябва да научим повече за нея.
Според спектралния анализ от сондата Последната Мъглявина е най-горната точка на спираловидната Вселена. Този облак от газ и звезди съдържа приблизително една трета от цялата материя на Вселената, колкото и невъзможно да звучи това. Тя непрекъснато се отдалечава от галактиките и предполагаме, че, когато връзката й с тях намалее достатъчно, от недрата й се образуват нови галактики. Допълнение №3 от 14 април 2218г. : Според някои учени последната Мъглявина е част от вълната, получила се при Големия Взрив, когато частицата носеща енергията и материята на Вселената е експлодирала, давайки началото на първите галактики (намиращи се в центъра на спиралата-Вселена). Допълнение №4 от 4 май 2218г. : Това твърдение води до извода, че в другия край на Вселената има нейна близначка. За това не можем да сме сигурни, че всеки междугалактически скок води до един и същи край на Вселената.
Анализ на ситуацията в Последната Мъглявина:
След щателно проучване на донесената от всички предишни мисии информация стигнахме до извода, че в целия обем на Първата Мъглявина никога не е имало, няма и няма и да има разумен, полуразумен, неразумен или какъвто и да е живот. Проявленията на времето и пространството по протежението на облака-вълна се изменят непрекъснато, защото Последната Мъглявина постепенно губи от енергията и масата си и взаимовръзките й с всички галактики във Вселената се изменят бързо. Това не създава предпоставки за възникване на сложни съединения, въпреки че някои от звездите й съществуват от зората на времето.
Изхождайки от всичко казано досега правим следните предложения:
1. Да бъде направен кораб, който да може да се възползва от абсолютния възможен капацитет на математическите двигатели и да може да понесе гравитационните аномалии на черна дупка.
2. Да бъде подготвен за пилот учен с достатъчно широки познания в областта на теоретичната, пространствената и времевата математика и физика на Вселената, който да може да направи анализ на входящата информация на мястото на точката на пристигане и да опита да открие нови закони на физиката и математиката.
3. За да бъде изпълнена втората част от точка 2 предлагаме да бъде подготвен за бордова експлоатация пълен крио-реанимиращ и биокреационен комплект, чрез който пилотът сам да може да поддържа живота си в добро състояние през следващите няколко хилядолетия.
4. Корабът и пилотът да направят скок към Последната Мъглявина с надеждата, че уравненията ще му помогнат да стигне по-бързо, ако набелязаната и реалната изходна точка съвпадат.
5. Пилотът да прекара възможно най-дълго време в Последната Мъглявина, опитвайки да намери отговора на проблемите ни, а, когато реши, че желае да се върне да намери обект PTYU 44-20 (Черна Дупка в центъра на Последната Мъглявина) и да го използва, за да направи пряк гравитационен скок до Земята.
ПОЯСНЕНИЕ: След като първите няколко сонди не се завърнали нашите предшественици разбрали, че обратен път няма. За няколко десетилетия проектът бил прекъснат, но една от сондите била открита в орбита около Земята. Чрез анализ на записите й учените стигнали до извода, че особено силната черна дупка PTYU 44-20 е способна да даде достатъчен гравитационен тласък, за да може да се направи скок до друга черна дупка. Единствената с необходима сила, която ни е известна се намира в нашата галактика, но за нещастие не може да се използва в обратната посока, защото гравитационният тласък не е достатъчно силен, а координатите на Последната Мъглявина непрекъснато се изменят и е невъзможно да се определи къде точно се намира тя.
БЕЛЕЖКА (ОТ АДМИНИСТРАТИВНИЯ СЪВЕТ НА СЪЮЗА НА ДЕВЕТЕ ПЛАНЕТИ):
Предложенията на колектива са приети и им е гласувано крайно доверие, но
трябва да се уточни, че снабдяването с необходимия биокомплект е много
по-скъпо, отколкото направата на нов космически кораб. За това умоляваме за
съдействие от страна на колектива на учените по този въпрос.
Допълнение №2 от 3 юли 2211г. : Поради зачестили въпроси относно това дали математическият двигател ще работи и в Последната Мъглявина, решихме да дадем отговор в този документ, който както изглежда скоро ще бъде превърнат в публично достояние. Математическият двигател ще работи еднакво добре във всички точки на Вселената. Засега локализирахме в най-общи граници проблема. Както знаете математическият двигател задава координати на входна и изходна точка, след което намира най-бързия начин да бъде изминато разстоянието между тях. Проблемът е, че между галактиките няма пространство тъй като четирите известни ни измерения са проявление на енергията (тя създава пространството, превръщайки се в материя, тя създава времето, изменяйки се от една форма в друга), а тя е скупчена основно в сърцата на галактиките. С настоящите програми на математическия двигател бихме могли лесно да обикаляме Вселената първите няколко милиона години след Големия Взрив, когато границата между галактиките не е съществувала или е била много малка. Проблемът се корени в това, че разстоянието между галактиките сега е много по-голямо от самите тях, макар, че, ако опитаме да го минем с нематематически двигател след един миг ще бъдем в следващата галактика, защото в това разстояние не съществува пространство. И тук е парадоксът – по всички закони на математиката и логиката няма разстояние без пространство, макар че е абсолютно логично да съществува огромно разстояние между галактиките, защото в следствие на инерцията от Големия Взрив те бягат с различна скорост подир изначалната вълна, чието проявление откриваме в Последната Мъглявина. Логично е и да не съществува пространство между две галактики, защото границата на галактиката определя докъде са се разпространили нейните материя и енергия (както знаете всяка галактика интерпретира Големия Взрив – започва своето съществуване от един сгъстен облак газове, които се разпръскват и формират звезди и планети, които на свой ред се раздалечават една от друга, намалявайки концентрацията на енергия и материя за определен обем от новата галактика, но разширявайки пространствено-времевия й обхват). Обаче математиката отрича всяка възможност за съществуване на разстояние без пространство. Пътят винаги е равен на скоростта по времето. В нашия случай имаме t равно на 0 секунди, откъдето по пътя на логиката следва, че и пътят е равен на нула. Но ние знаем, че между галактиките има някакво разстояние, което е било изминато за това t равно на 0. Ние да, но компютърът не. Той е подчинен на силата на математично-физичните закони. Така каквито и входни стойности да дадем на уравненията компютърът винаги ще задава координати на точка от несъществуващото пространство. Предполагаме това е и причината винаги точка на пристигане да бъде периферията на Последната Мъглявина. Разстоянието между галактиките е проявление на нищото, което е съществувало навсякъде около изпървата частица. Би следвало тогава всяка точка от това псевдопространство (псевдо, защото трябва все пак някак да наричаме разстояние, което съществува без пространство) да е водила за t равно на 0 до изпървата частица. Следователно след Големия Взрив навлизането на обект сред това псевдопространство би значело неговото позициониране в периферията на всичко получено от Големия Взрив. Тук идва теоретичната практика – нематематически двигател би могъл да използва посоката на своята скорост, за да мине през псевдопространството до желаната точка от следващата галактика. Уви математическият двигател използва всички познати ни енергийни полета, за да прегъва пространството, скачайки от една точка на друга. Корабите са в движение само по времето на тези скокове, а между два скока има около четири секунден покой, през който компютърът изчислява координатите за следваща изходна точка и необходимата корекция на влиянието на енергийните полета. Така, навлизайки в псевдопространството, те се нуждаят от четири секунди, за да изчислят следващата точка, която отново, заради грешната математика, се намира в псевдопространството. Корабът е хванат в капан, където няма пространство и време. Предполагаме, че с натрупване на определени случайности координатите се приближават до единствената точка, където границата между псевдопространството и пространството не е твърде изявена (причина – вълната на Големия Взрив е най-близка родственица на изпървата частица). Това е и най-вероятно причината някои сонди да отиват и да се връщат за няколко часа, а други да пътуват с векове. Никога не бихме могли да предвидим колко пространствено-времеви случайности трябва да се натрупат из цялата Вселена, за да може да се изменят резултатите на уравненията при същите входни данни.
***************************************************************************
Няма коментари:
Публикуване на коментар