Корабен дневник, 12.11.2046
Адмирал О’Туул, главнокомандващ на Делта 1
“Пътуваме вече от пет месеца. Посетихме 4 галактики. Стъпихме на 26 планети. Анализирахме от разстояние 127 свята. Заснехме 389 звезди. Картографирахме над 5000 непознати космически обекта. … За съжаление не намерихме нито един обитаем за хората свят.
Моралът на екипажа все още е висок. Много време е нужно, за да свикне човек с идеята, че с очите си може да зърне всички тайни на Вселената.
…
Д-р Уиндър не спира да ме учудва. Вчера ми представи проект за създаване на втора контролна зала във Вътрешния Пръстен. Така ще можем да имаме частичен контрол над ставащото дори при хиперскорост. Дадох й кард-бланш. Тя познава кораба като петте си пръста и вече е доказала не веднъж, че заслужава уважението ми.
За съжаление Генерал Стъборн се оказа неспособен да се справи с поста си. Той е много добър лидер и признавам изключителните му заслуги на бойното поле, но не може да свикне с липсата на пространствени ориентири. Преназначих го Водач на наземните единици. На негово място, за моя дясна ръка и Първи Офицер на полета избрах Подполковник Мейнтън – уверен и самоконтролиращ се мъж, в който виждам голям потенциал.
Като че ли единствен на борда не може да си намери място Лейтенант МакКой. Съчувствам му, но все още съм убеден, че е необходимо на кораба да има опитен дипломат и лингвист. Достойна за уважение е бързината, с която от цивилен се превърна във военен. Някои от офицерите на борда смятат, че не постъпих разумно като му дадох властта на Лейтенант, но, ако се стигне до момент, когато трябва да дава заповеди, неговите заповеди ще са гласът на разума.
Това мога да докладвам за момента. Продължавам опитите да сплотя горепосочените членове на екипажа, но засега те се разбират само с мен. Мисля, че са твърде различни и нямат причина да се сприятелят. Все още не разбирам защо е наложително точно те да действат като едно цяло, но ще изпълня заповедта, каквото и да ми струва това.
Адмирал О’Туул, главнокомандващ “Нова Надежда”, край.”
Адмирал О’Туул, главнокомандващ на Делта 1
“Пътуваме вече от пет месеца. Посетихме 4 галактики. Стъпихме на 26 планети. Анализирахме от разстояние 127 свята. Заснехме 389 звезди. Картографирахме над 5000 непознати космически обекта. … За съжаление не намерихме нито един обитаем за хората свят.
Моралът на екипажа все още е висок. Много време е нужно, за да свикне човек с идеята, че с очите си може да зърне всички тайни на Вселената.
…
Д-р Уиндър не спира да ме учудва. Вчера ми представи проект за създаване на втора контролна зала във Вътрешния Пръстен. Така ще можем да имаме частичен контрол над ставащото дори при хиперскорост. Дадох й кард-бланш. Тя познава кораба като петте си пръста и вече е доказала не веднъж, че заслужава уважението ми.
За съжаление Генерал Стъборн се оказа неспособен да се справи с поста си. Той е много добър лидер и признавам изключителните му заслуги на бойното поле, но не може да свикне с липсата на пространствени ориентири. Преназначих го Водач на наземните единици. На негово място, за моя дясна ръка и Първи Офицер на полета избрах Подполковник Мейнтън – уверен и самоконтролиращ се мъж, в който виждам голям потенциал.
Като че ли единствен на борда не може да си намери място Лейтенант МакКой. Съчувствам му, но все още съм убеден, че е необходимо на кораба да има опитен дипломат и лингвист. Достойна за уважение е бързината, с която от цивилен се превърна във военен. Някои от офицерите на борда смятат, че не постъпих разумно като му дадох властта на Лейтенант, но, ако се стигне до момент, когато трябва да дава заповеди, неговите заповеди ще са гласът на разума.
Това мога да докладвам за момента. Продължавам опитите да сплотя горепосочените членове на екипажа, но засега те се разбират само с мен. Мисля, че са твърде различни и нямат причина да се сприятелят. Все още не разбирам защо е наложително точно те да действат като едно цяло, но ще изпълня заповедта, каквото и да ми струва това.
Адмирал О’Туул, главнокомандващ “Нова Надежда”, край.”
Глава 1
Всички неща започват някак си…
- Този път е различно. – каза Адмиралът, а в мъдрите му, уморени от живота очи просветна искрицата ирония на човек, който не знае дали да се радва или да тъжи, но е абсолютно убеден, че, когато дойде мигът, ще направи правилния избор.
Д-р Дейна Уиндър се вгледа задълбочено в отчетите, които носеше. Имаше нещо нередно в данните. Можеше да го усети, но не и да го види. Ако пред името й не стоеше титлата Доктор, би признала дори на Адмирала предчувствието си. Но гордостта й на учен не й позволи да сподели даже неговото.
- Не виждам нищо сериозно, сър. Пътували сме три минути повече от предвиденото, но е възможно да сме пресекли гравитационна аномалия, която е забавила скоростта ни или е пречупила времето. Най-вероятно това е поредната красива, но пуста галактика.
Адмиралът й се усмихна, но каза само:
- Този път е различно. – с убедеността на морски вълк, който подушва бурята във вятъра под безоблачно небе.
И ето, че достигнаха Контролната Зала – голяма, овална и направена изцяло от бял мрамор със златни нишки. Сребърният адмиралски “трон” – нещо средно между въртящ се стол и ракетен симулатор и разполагащо с десетки пъти повече клавиатури, монитори, букси и кабели от двете тях взети заедно – се издигаше върху пресечен конус от мътно бели стъпала. Около него се простираха овални редици бюра от червеникаво-кафяв мрамор, тъмно нефритен гранит и скали, чиито имена едва ли някой би могъл да изреди. От тях се пулеха мониторите и входните устройства на вградени компютри. А два огромни овални екрана, в момента черни, се издигаха един срещу друг в двата края на помещението. 150 души трябваха, за да функционира тази зала. 150 бяха в момента.
- Изстреляйте сателитите. Искам картина на околното пространство. – нареди той на Подполковник Мейнтън, след което се обърна към Доктора.
- Междудругото, къде е чудесната Ви дъщеря? Мислех, че обожава да наблюдава какво става в Контролната Зала. – промълви той.
- Тук е центърът на нейния свят, ядрото към което гравитира неуморно. - усмихна се тя. Ала очите й разказваха за неизказана тъга. – Не знам къде изчезна пак. През последните няколко дни не съм я виждала. За последно знам, че е играла някаква тактическа игра с един от генералите по време на престоя във Вътрешния Пръстен.
- От нея ще стане добър офицер някой ден. Независима е, умее да мисли тактически и не се спира пред нищо, за да постигне целта си. Много прилича на баба си.
- Да. – Но “Не!” прочете той в очите й. – Като че ли не трябваше да я кръщавам на нея. Мислех, че ще се стреми да бъде различна. Но, изглежда, съм неспособна да сложа край на военната история в семейството. Щом иска да стане войник, нямам правото да й преча. Да се надяваме, че няма повтори грешките на своите предци. – промълви бавно тя.
- Миналото е платено, Докторе. – потупа я леко Адмиралът. - А и жените не повтарят грешките на мъжете.
- Може би, може би… Надявам се, че дъщеря ми не досажда на офицерите Ви. – смени темата тя, осъзнавайки, че спомените отслабват самоконтрола й. Единствено възвишеността на учен я спираше да признае колко скъп чувстваше своя адмирал.
- О, не. Те са щастливи, че има на кого да разкажат историите си и, че някой се интересува от опита им, не защото му е заповядано да се учи на това или онова. А и всеки кален в битка може да види качествата на това умно дете.
Междувременно сателитите се разпръснаха из околното пространство и формираха информационна мрежа. Започнаха да постъпват първите данни. Компютърът направи първоначалните изчисления.
Още не бяха прекрачили последното стъпало до “трона”, когато около тях се завъртя бурна феерия от цветове и светлини, която светкавично обхвана целия таван. Наоколо бясно прелитаха триизмерните холограми на звезди, планети и съзвездия.
- Това май не е нормално? – обърна се Адмиралът към Доктора и видя в очите й по-голямо объркване от своето.
- Главният компютър е програмиран да изчислява орбитите и траекториите на засечените от сателитите космически обекти и след това да ги представя под формата на въртяща се холограма. Скоростта на въртене на холограмата обаче задължително трябва да е достатъчно малка, за да може наблюдаващият спокойно да следи движението на набелязан от него обект. … - говореше бързо. Мислеше бързо. Тренираният й ум вече подреждаше по степен на вероятност възможните причини.
- Докторе!? Ако обичате, обяснете като на военен! – разсмя се той. Да, тя му действаше ободряващо. Понякога е добре човек да се почувства глупав. Особено, ако твърде дълго време е носил отговорност на плещите си.
- Да, сър, това не е нормално. Не съм сигурна, но три минутното забавяне при осем минутен път ме притеснява, а сега и това… Мисля, че има проблем в програмите на Главния Компютър и май не е само един.
Препоръчвам да се направи цялостен анализ на системата му и да се определи откъде идват трите минути забавяне.
- Добре. Анализът остава за Вас. Освобождавам Ви от всякакви задължения, докато не разберете какво не е наред с кораба.
- Тъй вярно, сър.
Адмиралът седна в “трона” си и включи интеркома му:
- Оператор, изключи холограмата и ми докладвай наличната информация за околния периметър. След това подай команда към Главния Компютър да изчисли изминатият път и да определи причината за забавянето ни.
- Слушам, сър. Относно първата заповед: Сателитите докладват за слънчева система със Синя звезда. Два космически обекта в близост – студена планета от тип C с малка безатмосферна луна. Три обекта в далечина – силно нагорещена планета клас A с излъчване на наскоро възпламенил се газов гигант и две луни със силно летлива атмосфера, топящи се в следствие на радиационното лъчение от гиганта. – операторът за миг затай дъх. – Момент, сър. … Е, това не ми се беше случвало. – лицето му се сбърчи така, сякаш е очаквал да пие амброзия, а са му налели оцет в устата. - Компютърът докладва, че не е сигурен относно планетата клас А. Пише, че излъчваните от нея светлинни и електромагнитни вълни съвпадат само на 86% с излъчването на наскоро възпламенил се газов гигант.
- Докторе? – прошепна Адмиралът.
- Допустимо е, сър. Планетите си приличат по много неща, но и се различават по много неща.
- И все пак е възможно това да е поредната грешка на Компютъра, нали?
- Да, сър. В момента почти всичко е възможно.
- Казах Ви, Докторе… - въздъхна Адмиралът. – Този път е различно.
- Така е, сър. – сега вече всичко беше “наред”. Фактите подкрепяха предчувствието.
Подполковник Мейнтън точно прекрачваше последното стъпало, когато Адмиралът отново се приведе над интеркома:
- Оператор, това беше. Можеш да продължиш с изпълнението на втората заповед.
- Момент, сър. Сателитите улавят нещо… Слаб сигнал. Проследявам произхода му.
- Уви, този път е доста различно. – въздъхна на свой ред Докторът, не знаейки да се радва или да тъжи.
- Сигналът е от студената планета, сър. Повтаря се многократно през определен интервал. Изглежда е зов за помощ.
- Възможно ли е компютърът да е засякъл сигнала и да ни е довел тук? – обърна се Адмиралът към Доктора.
- Не, сър. Не би могъл да го засече от хиперпространството и в никакъв случай не би предприел действия без команда от екипажа.
- Предложения?
- Това е зов за помощ, сър… или поне прилича на такъв. Като военни сме се клели да помагаме на всеки в беда. – прошепна Подполковникът в ухото на Адмирала.
Адмиралът се замисли, въздъхна в стил “Ех, така е. Какво да се прави?” и натисна един от бутоните на интеркома.
- Говори, Адмирал О’Туул. – отекна гласът му, старчески, но могъщ, по високоговорителите. - Екипажите на Десантери 1 до 5 да се явят в доковете за инструктаж, до 45 минути. Генерал Стъборн и Лейтенант МакКой да се явят на инструктаж в Залата за Брифинги след 15 минути.
Едва бе повторил заповедите, когато от интеркома се чу притеснен мъжки глас:
- Сър, докладва бордови офицер Нитън Хоуд. Най-добре елате в Секция Алфа. Мисля, че имаме проблем. Препоръчвам да дойде и Доктор Уиндър. Край.
- Докторе?
- Както казах, сър, в момента всичко е възможно. Най-добре да не го подценяваме.
- Тогава отиваме да проверим лично какво става. Макар и да не разбирам каква работа имам в Секция Алфа?
- Там се намира основното информационно ядро на Главния Компютър. И най-малката повреда би могла да изтрие всичките ни програми, оставяйки ни да блуждаем слепи един бог знае в коя точка на Вселената. Бих казала, че секцията определено заслужава вниманието Ви. – усмихна се Д-р Уиндър.
- А аз, разбира се, знаех това. – смигна й в отговор.
В общи линии Секция Алфа представляваше един абсолютно хаотичен лабиринт от сиви стени, които всъщност бяха изградени от твърди дискове. Приличаше повече на монумент, отколкото на хранилище, съхраняващо цялото познание на човечеството, но си беше точно такова.
- Да бяха сложили поне един монитор.
- За монитор са необходими процесор и видео карта, които биха заели мястото на поне един твърд диск, което значи загуба на квадра-терабайт пространство за информация, сър.
- Е, и? Данните от един нищожен метеорит едва се побират в толкова място. Не вярвам човечеството да загуби много, ако те не бъдат складирани.
Стигнаха центъра на лабиринта – голяма, пуста зала в чийто център се намираше един не особено голям компютър, служещ за ръчно претърсване на информацията в Секция Алфа.
- Някой е правил големи икономии при проектирането на това място. – каза съвсем сериозно Адмиралът. Не бе имал време да огледа дори една десета от кораба и никак не му се нравеше, че е възможно и други места да са толкова елементарно направени. По неговите критерии простотата значеше слабост.
До една от стените на лабиринта се бяха събрали няколко офицери. Те просто си стояха, зяпайки тъпо металната й повърхност.
Адмиралът точно се чудеше как да въведе ред без да смаже самочувствието на някого, когато един от офицерите се премести, за да му направи път… Върху стената имаше кърваво червено петно с приблизителен радиус метър и петдесет.
- Не знаех, че на борда имаме вандали. – потърка се по брадичката Адмиралът, а Д-р Уиндър дипломатично се прокашля и посочи черния найлонов чувал на пода.
Той се приведе и го разтвори леко. Лъхна го тежка смрад на смърт. В чувала къркореше някакъв бъркоч от кръв, плът и натрошени кости. Адмиралът бързо затвори чувала и се извърна със загрижен поглед към Доктора.
- Не се безпокойте, сър. Имам стаж като полеви хирург. Виждала съм и кръв, и смърт.
Тогава той даде знак на офицерите да изнесат чувала и да се махат. Останали сами, двамата се спогледаха.
- И все пак, сте твърде млада, за да не Ви се отрази по никакъв начин тази гледка. Почти на петдесет съм. Участвал съм в много битки. И все още сънувам кошмари.
- От шестнайсет години се страхувам само за едно нещо – за живота на дъщеря си. – тъжно сбърчи устни тя в разкривено подобие на усмивка.
- Да. Децата са най-голямата ни радост и най-големият ни ужас.
Адмиралът прокара поглед по окървавеното платинено покритие на стената.
- Можете ли да ми обясните какво е станало тук, Докторе? Защото явно Вие го приемате по-лесно, отколкото аз.
- Не съм изненадана, защото очаквах да се случи много по-рано, сър. А и знам, че това е най-безболезнената и бърза смърт, позната на хората. … Някой е пренебрегнал заповедта за влизане във Вътрешния Пръстен, не я е чул или пък нещо се е объркало и не е могъл да достигне навреме до него. Навярно се е случил най-срещаният феномен, липсата на късмет – съвпадение във времето на няколко несвързани обстоятелства, които взети заедно създават пагубна ситуация…
- Отново надценявате интелектуалните ми възможности, Докторе. – разсмя се той.
- В общи линии, сър, мъртвият е бил тук в момента, когато компютърът включи хиперсветлинния центробатор и е умрял 200 или 300 милисекунди след това. Когато центробаторът се е включил, гравитацията тук е станала… - тя погледна папката и продължи. - … сто и десет пъти по-голяма от земната. Достатъчно голяма, за да смаже слон и да го превърне в тънък килим.
- А защо кръвта на мъртвия е по стената?
- Както знаете центробаторът развива хиперскорост като върти Пръстена, в който се намираме. При това въртене се получава гравитацията, която чувстваме в момента и тази, която е убила човека. В момента Пръстенът се върти бавно и електромагнитното поле, което го придържа в близост до скелета на станцията променя посоката на гравитацията, така че тя да сочи перпендикулярно към скелета. Но при гравитация 110g (1g – гравитация на Земята) електромагнитното поле не може да направи нищо и стената е станала под, а подът върху който стоим е станал стена.
- Според Вас дали нещо от тялото ще позволи да го идентифицираме?
- Не вярвам, сър. Само преброяване на екипажа ще свърши работа, но 150000 души се броят трудно. Най-добре да отслужим възможно най-бързо космическо погребение. В това си състояние тялото е идеалната среда за бактериите в околната среда и е възможно дори фризерът на моргата да не спре евентуалното развитие на зараза.
- Разбирам, Докторе. Ще се погрижа.
Към тях се приближи един от офицерите – висок и красив младеж с притеснено изражение. Носеше дебела тетрадка с кожени корици.
- Сър, аз Ви извиках. Офицер Нитън Хоуд, приятно ми е да се запознаем. – Той подаде на Адмирала тетрадката. – Само това намерих. Както се досещате, някой не е съобразил да сложи камери тук. Не, че е съобразил да сложи и много други нещо, но… - и замълча, осъзнавайки, че е на път да обиди проектанта на кораба пред висшестоящ офицер. Адмиралът погледна Доктора с ироничното изражение “Не само аз мисля така.”.
О’Туул хвърли едно око на папката и се обърна тъжно към Доктора.
- Това е разписанието на техниците. Пише само, че днес е трябвало да се направи ремонт на няколко сектора твърди дискове, но не и дали е бил проведен, отложен или въобще какво е станало. Твърде много въпроси започват да се отварят.
- Ще проуча всичко много внимателно, сър, но в момента… мисля, че закъснявате за среща.
- Да. Вие идвате ли?
- Да си призная точно сега не знам къде ще съм по-полезна и дали въобще ще съм полезна някъде.
- Изпуснахте единствената вярна възможност… че ще сте полезна, където и да сте.
- Надявам се, сър. Обичам, когато всичко свърши, да казвам, че съм била където е трябвало и че съм направила каквото е трябвало.
- И аз, Докторе… и аз. Но има дни, когато малко неща зависят от нас и наш е само последният ход. Тогава съдбата ни се решава не от това къде е трябвало да бъдем и какво е трябвало да направим, а от едно завъртане на зар. И тогава можем да се похвалим само с това, че сме направили каквото сме могли, а късметът е бил на наша страна.
- Няма такова нещо като късмет, сър. Всичко, което се случва е ефект на нашите и чуждите действия, примесени с въздействието на глобални закономерности.
- Грешите. Има късмет. Има и ситуации, когато ничии действия не биха могли да спасят живот, а животът не бива погубен.
Пристигнаха в Залата за Брифинги няколко минути преди да пристигнат повиканите. Достатъчно време, за да се разположат в креслата, подредени върху дългата, овална маса от черен мрамор и да наредят няколко папки с данни пред себе си.
Първи влезе генералът – едър, но и висок човек, няколко години по-млад от Адмирала, с плешиво, пигментирало теме, което криеше под фуражката си, и лице с ясно подчертани скули (по-скоро трапецовидно, отколкото овално) – се ръкува със своя Главнокомандващ и бе информиран набързо за ситуацията.
- Ти ще водиш операцията – все още не знаем дали е спасителна или офанзивна, това ще го решаваш в движение. Давам ти 5 десантера и 650 души. Ти и Лейтенанта ще летите на Десантер 1. – Адмиралът млъкна за малко, за да може Лейтенантът да овладее радостта си. – Това е. Късмет!
Генералът се усмихна:
- Късметът може само едно – да те прецака в най-неподходящия момент. – при тези му думи Докторът се усмихна на Адмиралът, а той отговори с намигане в стил “Воинът намира сила, когато отрича късмета, но в сърцето си жадува за късмет.”.
- Е, ти си знаеш. – двамата се здрависаха и Генералът потегли към доковете, за да инструктира офицерите и екипажите.
- А, сега Вие, Лейтенант.
МакКой застана мирно, но не успя да свали широката усмивка от лицето си.
- Свободно. – потупа го по рамото Адмиралът. – Кажете ми какво знаете за Десантер 1.
Адмиралът все още не можеше да повярва, че говори с признат от света лингвист и дипломат. Лейтенантът приличаше на плейбой по всички параметри – дългата, тъмно руса, леко къдрава коса, сплетена зад гърба му; искрящите, морско сини очи; мекото, овално лице с лек загар; тънките устни; високата, стройна фигура и леко изпъкващите мускули. Лейтенантът бе по-красив от доста жени, които Адмиралът познаваше.
- Това е Десант-Водачът. Екипажът му е малък – 50 души, но най-добрите от най-добрите. – каза той.
- Правилно. Разбрах, че освен да стреляте се учите и на висш пилотаж.
- Да, сър.
- Явно познавате главния пилот на Десантер 1?
- Капитан Кейдълберг ли, сър?... Той ми е като брат. Израснахме заедно на Земята.
- Да. Той държи да му акомпанирате при полета. Назначавам Ви втори пилот на Десантер 1 за тази мисия.
Лейтенантът още не бе затворил вратата след себе си, когато от преносимия интерком на Адмирала се чу силно разтревожения глас на Подполковника:
- Сър! Докторе! Моля елате бързо.
- Защо не съм очуден, че ме очакват още проблеми… - въздъхна Адмиралът.
Извиканите почти дотърчаха до Командната Зала и редицата от компютри в нея, която наблюдаваше Подполковникът.
- Докторе, не мога да разбера значението на това. – каза объркан той и й подаде лист с изписани криви.
Д-р Уиндър ги погледна и каза.
- Пътували сме 11 минути, 2 секунди и 375 милисекунди. Явно има някаква повреда в скоростомерите, защото кривата е насечена и са изведени само някои стойности на скоростта. Изминат път… - тя застина за момент, а после се обърна и извика на един от операторите. – Накарай сателитите да изготвят триизмерна карта на видимите звезди и да я сравнят с картите на съзвездията, които имаме!
След по-малко от минута операторът докладва:
- Нито едно познато съзвездие. Компютърът току-що приключи с изпълнението на дадената по-рано от Адмирала заповед да се изчисли изминатият път и траекторията му и съобщи, че, ако няма грешка в системите му, се намираме в периферията на Центъра на Вселената.
- Докторе? – промълви объркано Адмиралът.
- Сър, Вселената прилича на огромна конусовидна спирала... всъщност това не е напълно правилно, но така по-лесно ще Ви го обясня. Нашата Слънчева система се намира в близост до най-младата й част – основата. Според компютъра ние се намираме в най-старата - нейния връх.
- Но ние пътувахме само десет минути? Вярвате ли, че е възможно? – попита разтревожен Подполковникът. Той се боеше повече от повреда на компютъра, отколкото къде се намира.
- Вярвам, че има проблем с навигационната система, който ни е докарал тук и, макар че вече ми се насъбраха доста задачи, ще започна незабавно издирване на този проблем. – имаше предчувствие, че всички проблеми и странни явления са навързани, но не виждаше никаква връзка между тях. Единствената насока на мислите й сочеше, че някъде в компютъра, който ръководеше кораба, имаше сериозен дефект – причината за хаосът в холограмата на околното пространство и огромното отклонение от първоначално зададения курс. - Но не вярвам едновременно да са се насъбрали достатъчно повреди по системите на кораба, за да може аналитичните програми да докладват за отклонение от безброй светлинни години спрямо зададения курс. Защото програмите отчитат положението ни като пресмятат данните, докладвани от безброй скоростомери, симулатори, датчици за въртене, гравитационен натиск, напрежение на Ядрото, изразходвана енергия и така нататък. Дори и един датчик да подаде грешна информация, компютърът ще знае, защото останалите десет, двайсет или сто ще дадат правилна.
- Секция Алфа? – погледна я Адмиралът.
- Малко вероятно е сред безброя от твърди дискове да са се повредили точно тези, в които се намират основните контролни програми или програмите, които генерират холограмата на околното пространство и тези, които получават данните от сателитите – тези програми се съдържат в хиляди твърди дискове. На първо време следва да считаме случилото се за инцидент. Нямаме сведения за противното.
- И все пак, ние пътувахме десетина минути, а сме прекосили Вселената? – тихо прошепна Подполковникът.
- А Вие, Докторе, се притеснявахте от триминутното закъснение. – разсмя се Адмиралът.
- Тъй като не можем да контролираме скоростта при активиране на хиперсветлинния центробатор, той действа по следния начин – задават му се начална и крайна точка и времето, за което трябва да измине пътят между тях, а компютърът по време на пътуването прави необходимите корекции на скоростта, за да стигнем целта точно в зададената секунда. Именно, заради това, отклонението от цели три минути продължава да ме тревожи.
- И?
- За сега мога да кажа, че скоростомерите не са повредени, както реших първоначално, а компютърът не е програмиран как да изпише графиката на скоростта, с която сме се движели. Дори аз не мога да си представя каква скорост е развил корабът, за да прекоси Вселената за десет минути.
- Имате ли някаква представа как е станало? – погледна я Адмиралът с поглед казващ “Забравяш, че не съм умен като теб.”.
- Никаква, сър. Този кораб не би трябвало да вдигне такава скорост. Провела съм хиляди симулации и те доказаха едно – няма начин да подадем на центробатора достатъчно енергия, за да завърти Пръстените достатъчно бързо. Това би станало само, ако разполагаме с някакъв идеален енергоизточник.
Глава 2
А след това и други
- Как сме, Лейтенант?
Томас МакКой хвърли на пода късата, сребриста пушка, която носеше, закопча колана си, въведе отпечатъка си на таблото, за да задейства контролите и показа възможно най-блестящата си усмивка.
- Кей, копеле такова, пак извъртя нещата, а.
- Че как иначе? Без твоя чаровен хумор това ще е просто едно скучно падане към ада.
- Температурата на планетата едва ли е по-голяма от -10 градуса.
- Студ или горещина, лед или пламъци, адът все си е ад, но с различен фасон.
Приятелят му намигна по посока на пушката, пресегна се през разстоянието между двете пилотски кресла и го потупа по рамото.
- Водим си достатъчно пехота. – каза му той.
- Това е TL9, Кей – сребърно-тефлонно покритие… стреля идеално при всякакви условия на околната среда, при всеки изстрел изхвърля стотици, миниатюрни шрапнели в секунда, радиусът на поразяване може да се променя, презарежда се лесно и най-важно причинените щети са смъртоносни…
- …освен, ако стрелецът не е левак и не оцели целта с периферията на образуваният от радиуса кръг шрапнели. – прекъсна го самодоволно Кей. – Цитираш дословно Енциклопедия на Оръжията. Но ще можеш ли да стреляш с него и, по-важното, да убиеш с него?
- Аз съм дипломат, Кей, не убивам. Но понякога е хубаво да минеш от другата страна. И да, ако се наложи да убивам, ще го сторя.
- Знаеш ли, Том, така и не разбрах какво в теб те прави толкова известен дипломат… имам предвид, ти си внимателен, весел и умен, но нямаш вид на дипломат… по-скоро се държиш като дете, което си играе да бъде възрастен – имитираш държанието на дипломат, но това не значи, че такъв искаш да бъдеш.
- Дипломатът е творец и актьор, Кей. Всеки път, когато му се налага да решава проблем, той си избира правила, по които ще играе и само той ги знае… така той пише правилата на играта и единствен знае нейните тайни. Оттам нататък само трябва да променя държанието си така че да контролира всички човешки елементи в проблема. Никога не можеш да знаеш кое е истинското му лице, защото в един момент той започва подсъзнателно да напасва държанието си спрямо това на събеседниците му.
- “Той”… “игра”… - намигна му Кей. – Ако говориш свободно, значи не е в кръвта ти да бъдеш дипломат. Ако ли не, значи играеш по правилата на някаква своя социална дипломация и си много добър дипломат. Е?
- Това е въпрос чийто отговор не знам. Твърде много пъти съм сменял лицето на нрава си и е възможно да съм изгубил истинското му лице, но ми е останал моралът – сборът от схващания за добро и зло, който определя истинската ми същност и контролира всяко от фалшивите ми лица.
- Уау, не знаех, че такъв проникновен диалог може да се започне с “копеле такова”. – разсмя се Кей. – Няма значение дали съм видял поне веднъж в живота си истинското ти лице или не. Важното е, че поведението ти, което познавам, е доказало, че заслужаваш уважението ми.
Това бяха те – двама приятели от детинство, които нито времето, нито разстоянието, нито обществото бяха успели да променят.
Генерал Стъборн се приближи до Кей. Изглежда нещо или по-вероятно някой в Десантера току-що го бе разярил.
- Погрижи се да не ми се пречка. – беше ядосан, говореше бързо, но все пак на всички стана ясно, че говори за Лейтенант МакКой. - Аман от некадърници! – и се отдалечи.
- Не му обръщай внимание. Той е стара пушка – гърмял е доста, но е поизносен. – прошепна Кей. – Докато кацнем ще е забравил за теб… но не и за този, който го е ядосал. – разсмя се той.
Десантерът тънеше в мрак, осветяван от редици червени лампички и зелените светлини на мониторите и клавиатурите. Бе условно разделен на две части – отпред се намираха креслата на двамата пилоти, заобиколени отвсякъде с монитори, лостове, педали, бутони и висящи на кабели уреди, които сигурно и пилотите не знаеха за какво служат, а зад тях се издигаха тънки, стоманени стени; останалата част бе трюм, по стените имаше пейки, на които бяха насядали войниците, а на пода пред тях бяха наредени купчини амуниции, медикаменти и оръжия. По това се различаваше Десантер 1 от другите Десантери – бе предвиден за най-опитния екипаж, за най-ценните кадри и за пренасяне на необходимото оборудване.
- Всички ли познаваш? – попита Томас, чакайки разрешение за излитане.
- Абсолютно… като изключим самотника. – каза Кейдълберг.
Дори в тъмата Лейтенантът забеляза лесно споменатия субект – висок мъж с неговото телосложение, но чернокос и късо подстриган. Носеше косата си сресана назад, а връхчетата й бяха леко изрусени. Имаше брадичка тип катинарче, ясно изразени, но все пак меки скули. Веждите му бяха тънки, лявата – сякаш преди време сцепена, но нямаше белег… само дето там не бяха поникнали косъмчета. Когато помръднеше вежди, челото му се сбръчкваше, придавайки му много сериозно изражение. Изглеждаше опасен човек, но очите му… в тях се виждаше спокойствие и някаква празнота. От лявото си рамо към кръста беше препасал кожен колан с извезани символи от сребро и злато. Коланът беше част от ножница, която са намираше на гърба му. Иззад лявото му рамо се показваше красиво оформена, абаносова дръжка на меч.
Колегите му се бяха дръпнали на метър от него, но той не показваше да му пука. Вадеше един по един патроните на картечницата си и ги нагряваше със запалка, след което отново ги вкарваше в пълнителя.
- Майкъл Ниъли. – каза Кейдълберг.
- Каква е неговата история?
- Всъщност, не знам. Той не трябваше да е тук, но един от офицерите ни, Нитън Хоуд, е трябвало да разчисти някаква бъркотия в Секция Алфа. Преди малко от лазарета ми пратиха съобщение, че не е спазил някакви мерки за сигурност и се е заразил с някаква болест от някакъв бъркоч, който е бил труп... Абе много объркана работа. Пишеше, че трябва да остане под карантина, докато не се оправи. Когато Генералът разбра, избута един от хамалите, Ниъли, настрани и го попита може ли да си служи с оръжие. Така се сдобихме с 50тия член на екипажа.
- Какъв ранг има?
- Няма. Той е от кадрите.
- Кадрите? – погледна неразбиращо Томас, при което скулите му му предадоха леко наивно, детско изражение.
- О, това е войнишки жаргон, а ти тепърва прохождаш в тази сфера. Както знаеш, Атлантис Делта 1 може да оперира на 100% ефикасност с 2000 души професионален персонал – учени, механици, готвачи и така нататък. Беше гласувано да се изпратят и 40000 души войска, които да осигурят безопасността на кораба. Останалите 108000 души от екипажа са хора, платили за правото да странстват в космоса и вписани като редови войници, тоест кадри – потенциална войници.
- Това не е ли опасно? – обезпокой се МакКой, осъзнавайки защо войниците опитваха да стоят възможно най-далеч от субекта.
- Не. – усмихна се пилотът. – И, ако другите бяха по-умни и те щяха да го правят.
Томас наистина изглеждаше с десетина години по-млад всеки път, когато изкараше тази неразбираща физиономия.
- При гравитация сто пъти по-голяма от земната барутът в патроните се сплесква и е възможно да произведе твърде голям взрив и да пръсне оръжието, или въобще да не произведе взрив. Нагрявайки ги, той разширява барута и го прави годен за използване.
- Тогава защо не кажеш на офицерите.
- Том, аз съм просто пилот. Те са офицерите. Пък и проблемът с барута не е толкова сериозен, колкото ти го описах. Оръжията, с които боравят могат да понесат пръсване на патрон вътре в цевта. Те са тренирани убийци. Ако пушката засече, ще цепят глави с нея. … - Кей изведнъж се разсмя. – Не взимай нещата толкова на сериозно! Вероятността да попаднем в ситуация, която изисква употребата на оръжие е дори по-малка от вероятността да намерим извънземна форма на живот…
- Която пък е равна на вероятността да отидем до другия край на Вселената и да засечем сигнал за помощ. – прошепна с ирония Лейтенантът, когото вече бяха светнали за ситуацията.
Високоговорителите се активираха.
- Водач 1, тук Атлантис. Имате разрешение за излитане. На добър час. Край.
Кей натисна слушалката към ухото си и каза:
- Прието, Атлантис. Край.
- Този динозавър ще се вдигне ли във въздуха? – попита загрижено МакКой.
- Това е БТР, направен да носи екипаж от 150 души, на който са рязнали шасито и са поставили титаниева плоча с дюзи и разгъващи се крила, които в едно положение служат за маневриране в атмосферата, а в друго за убиване на удари при кацане. След това са го нарязали, за да прокарат вентилацията, покрили са го целия с антени, сателитни чинии, датчици и един бог знае какво още и са го полели обилно с титан. Дали ще полети… Ти как мислиш? – разсмя се пилотът.
- Бог да ни е на помощ. – прекръсти се Лейтенантът.
- И аз това казвам. … Приготви се! Ще стане наелектиризаращо.
Десантер 1 плавно се вдигна над пода и се насочи към синьо-зелената стена от електричество, която не позволяваше въздухът в дока да излети в космоса. Другите четири Десантера го последваха на двойки в превъзходно симетрична бойна формация.
Преминаването през щита е по-красиво изживяване от много неща във Вселената. МакКой бързо научи това. Електрически светкавици прескачаха от антена на антена по целия корпус и всяка следваща бе различна на цвят от предишните. Чуваше се пукот сякаш си в центъра на масова артилерийска бомбардировка. Но звукът и цветовете носеха спокойствие и сгряваха душата.
Крилото десантери бързо се отдалечи от кораба.
- Този път е различно. – каза Адмиралът, а в мъдрите му, уморени от живота очи просветна искрицата ирония на човек, който не знае дали да се радва или да тъжи, но е абсолютно убеден, че, когато дойде мигът, ще направи правилния избор.
Д-р Дейна Уиндър се вгледа задълбочено в отчетите, които носеше. Имаше нещо нередно в данните. Можеше да го усети, но не и да го види. Ако пред името й не стоеше титлата Доктор, би признала дори на Адмирала предчувствието си. Но гордостта й на учен не й позволи да сподели даже неговото.
- Не виждам нищо сериозно, сър. Пътували сме три минути повече от предвиденото, но е възможно да сме пресекли гравитационна аномалия, която е забавила скоростта ни или е пречупила времето. Най-вероятно това е поредната красива, но пуста галактика.
Адмиралът й се усмихна, но каза само:
- Този път е различно. – с убедеността на морски вълк, който подушва бурята във вятъра под безоблачно небе.
И ето, че достигнаха Контролната Зала – голяма, овална и направена изцяло от бял мрамор със златни нишки. Сребърният адмиралски “трон” – нещо средно между въртящ се стол и ракетен симулатор и разполагащо с десетки пъти повече клавиатури, монитори, букси и кабели от двете тях взети заедно – се издигаше върху пресечен конус от мътно бели стъпала. Около него се простираха овални редици бюра от червеникаво-кафяв мрамор, тъмно нефритен гранит и скали, чиито имена едва ли някой би могъл да изреди. От тях се пулеха мониторите и входните устройства на вградени компютри. А два огромни овални екрана, в момента черни, се издигаха един срещу друг в двата края на помещението. 150 души трябваха, за да функционира тази зала. 150 бяха в момента.
- Изстреляйте сателитите. Искам картина на околното пространство. – нареди той на Подполковник Мейнтън, след което се обърна към Доктора.
- Междудругото, къде е чудесната Ви дъщеря? Мислех, че обожава да наблюдава какво става в Контролната Зала. – промълви той.
- Тук е центърът на нейния свят, ядрото към което гравитира неуморно. - усмихна се тя. Ала очите й разказваха за неизказана тъга. – Не знам къде изчезна пак. През последните няколко дни не съм я виждала. За последно знам, че е играла някаква тактическа игра с един от генералите по време на престоя във Вътрешния Пръстен.
- От нея ще стане добър офицер някой ден. Независима е, умее да мисли тактически и не се спира пред нищо, за да постигне целта си. Много прилича на баба си.
- Да. – Но “Не!” прочете той в очите й. – Като че ли не трябваше да я кръщавам на нея. Мислех, че ще се стреми да бъде различна. Но, изглежда, съм неспособна да сложа край на военната история в семейството. Щом иска да стане войник, нямам правото да й преча. Да се надяваме, че няма повтори грешките на своите предци. – промълви бавно тя.
- Миналото е платено, Докторе. – потупа я леко Адмиралът. - А и жените не повтарят грешките на мъжете.
- Може би, може би… Надявам се, че дъщеря ми не досажда на офицерите Ви. – смени темата тя, осъзнавайки, че спомените отслабват самоконтрола й. Единствено възвишеността на учен я спираше да признае колко скъп чувстваше своя адмирал.
- О, не. Те са щастливи, че има на кого да разкажат историите си и, че някой се интересува от опита им, не защото му е заповядано да се учи на това или онова. А и всеки кален в битка може да види качествата на това умно дете.
Междувременно сателитите се разпръснаха из околното пространство и формираха информационна мрежа. Започнаха да постъпват първите данни. Компютърът направи първоначалните изчисления.
Още не бяха прекрачили последното стъпало до “трона”, когато около тях се завъртя бурна феерия от цветове и светлини, която светкавично обхвана целия таван. Наоколо бясно прелитаха триизмерните холограми на звезди, планети и съзвездия.
- Това май не е нормално? – обърна се Адмиралът към Доктора и видя в очите й по-голямо объркване от своето.
- Главният компютър е програмиран да изчислява орбитите и траекториите на засечените от сателитите космически обекти и след това да ги представя под формата на въртяща се холограма. Скоростта на въртене на холограмата обаче задължително трябва да е достатъчно малка, за да може наблюдаващият спокойно да следи движението на набелязан от него обект. … - говореше бързо. Мислеше бързо. Тренираният й ум вече подреждаше по степен на вероятност възможните причини.
- Докторе!? Ако обичате, обяснете като на военен! – разсмя се той. Да, тя му действаше ободряващо. Понякога е добре човек да се почувства глупав. Особено, ако твърде дълго време е носил отговорност на плещите си.
- Да, сър, това не е нормално. Не съм сигурна, но три минутното забавяне при осем минутен път ме притеснява, а сега и това… Мисля, че има проблем в програмите на Главния Компютър и май не е само един.
Препоръчвам да се направи цялостен анализ на системата му и да се определи откъде идват трите минути забавяне.
- Добре. Анализът остава за Вас. Освобождавам Ви от всякакви задължения, докато не разберете какво не е наред с кораба.
- Тъй вярно, сър.
Адмиралът седна в “трона” си и включи интеркома му:
- Оператор, изключи холограмата и ми докладвай наличната информация за околния периметър. След това подай команда към Главния Компютър да изчисли изминатият път и да определи причината за забавянето ни.
- Слушам, сър. Относно първата заповед: Сателитите докладват за слънчева система със Синя звезда. Два космически обекта в близост – студена планета от тип C с малка безатмосферна луна. Три обекта в далечина – силно нагорещена планета клас A с излъчване на наскоро възпламенил се газов гигант и две луни със силно летлива атмосфера, топящи се в следствие на радиационното лъчение от гиганта. – операторът за миг затай дъх. – Момент, сър. … Е, това не ми се беше случвало. – лицето му се сбърчи така, сякаш е очаквал да пие амброзия, а са му налели оцет в устата. - Компютърът докладва, че не е сигурен относно планетата клас А. Пише, че излъчваните от нея светлинни и електромагнитни вълни съвпадат само на 86% с излъчването на наскоро възпламенил се газов гигант.
- Докторе? – прошепна Адмиралът.
- Допустимо е, сър. Планетите си приличат по много неща, но и се различават по много неща.
- И все пак е възможно това да е поредната грешка на Компютъра, нали?
- Да, сър. В момента почти всичко е възможно.
- Казах Ви, Докторе… - въздъхна Адмиралът. – Този път е различно.
- Така е, сър. – сега вече всичко беше “наред”. Фактите подкрепяха предчувствието.
Подполковник Мейнтън точно прекрачваше последното стъпало, когато Адмиралът отново се приведе над интеркома:
- Оператор, това беше. Можеш да продължиш с изпълнението на втората заповед.
- Момент, сър. Сателитите улавят нещо… Слаб сигнал. Проследявам произхода му.
- Уви, този път е доста различно. – въздъхна на свой ред Докторът, не знаейки да се радва или да тъжи.
- Сигналът е от студената планета, сър. Повтаря се многократно през определен интервал. Изглежда е зов за помощ.
- Възможно ли е компютърът да е засякъл сигнала и да ни е довел тук? – обърна се Адмиралът към Доктора.
- Не, сър. Не би могъл да го засече от хиперпространството и в никакъв случай не би предприел действия без команда от екипажа.
- Предложения?
- Това е зов за помощ, сър… или поне прилича на такъв. Като военни сме се клели да помагаме на всеки в беда. – прошепна Подполковникът в ухото на Адмирала.
Адмиралът се замисли, въздъхна в стил “Ех, така е. Какво да се прави?” и натисна един от бутоните на интеркома.
- Говори, Адмирал О’Туул. – отекна гласът му, старчески, но могъщ, по високоговорителите. - Екипажите на Десантери 1 до 5 да се явят в доковете за инструктаж, до 45 минути. Генерал Стъборн и Лейтенант МакКой да се явят на инструктаж в Залата за Брифинги след 15 минути.
Едва бе повторил заповедите, когато от интеркома се чу притеснен мъжки глас:
- Сър, докладва бордови офицер Нитън Хоуд. Най-добре елате в Секция Алфа. Мисля, че имаме проблем. Препоръчвам да дойде и Доктор Уиндър. Край.
- Докторе?
- Както казах, сър, в момента всичко е възможно. Най-добре да не го подценяваме.
- Тогава отиваме да проверим лично какво става. Макар и да не разбирам каква работа имам в Секция Алфа?
- Там се намира основното информационно ядро на Главния Компютър. И най-малката повреда би могла да изтрие всичките ни програми, оставяйки ни да блуждаем слепи един бог знае в коя точка на Вселената. Бих казала, че секцията определено заслужава вниманието Ви. – усмихна се Д-р Уиндър.
- А аз, разбира се, знаех това. – смигна й в отговор.
В общи линии Секция Алфа представляваше един абсолютно хаотичен лабиринт от сиви стени, които всъщност бяха изградени от твърди дискове. Приличаше повече на монумент, отколкото на хранилище, съхраняващо цялото познание на човечеството, но си беше точно такова.
- Да бяха сложили поне един монитор.
- За монитор са необходими процесор и видео карта, които биха заели мястото на поне един твърд диск, което значи загуба на квадра-терабайт пространство за информация, сър.
- Е, и? Данните от един нищожен метеорит едва се побират в толкова място. Не вярвам човечеството да загуби много, ако те не бъдат складирани.
Стигнаха центъра на лабиринта – голяма, пуста зала в чийто център се намираше един не особено голям компютър, служещ за ръчно претърсване на информацията в Секция Алфа.
- Някой е правил големи икономии при проектирането на това място. – каза съвсем сериозно Адмиралът. Не бе имал време да огледа дори една десета от кораба и никак не му се нравеше, че е възможно и други места да са толкова елементарно направени. По неговите критерии простотата значеше слабост.
До една от стените на лабиринта се бяха събрали няколко офицери. Те просто си стояха, зяпайки тъпо металната й повърхност.
Адмиралът точно се чудеше как да въведе ред без да смаже самочувствието на някого, когато един от офицерите се премести, за да му направи път… Върху стената имаше кърваво червено петно с приблизителен радиус метър и петдесет.
- Не знаех, че на борда имаме вандали. – потърка се по брадичката Адмиралът, а Д-р Уиндър дипломатично се прокашля и посочи черния найлонов чувал на пода.
Той се приведе и го разтвори леко. Лъхна го тежка смрад на смърт. В чувала къркореше някакъв бъркоч от кръв, плът и натрошени кости. Адмиралът бързо затвори чувала и се извърна със загрижен поглед към Доктора.
- Не се безпокойте, сър. Имам стаж като полеви хирург. Виждала съм и кръв, и смърт.
Тогава той даде знак на офицерите да изнесат чувала и да се махат. Останали сами, двамата се спогледаха.
- И все пак, сте твърде млада, за да не Ви се отрази по никакъв начин тази гледка. Почти на петдесет съм. Участвал съм в много битки. И все още сънувам кошмари.
- От шестнайсет години се страхувам само за едно нещо – за живота на дъщеря си. – тъжно сбърчи устни тя в разкривено подобие на усмивка.
- Да. Децата са най-голямата ни радост и най-големият ни ужас.
Адмиралът прокара поглед по окървавеното платинено покритие на стената.
- Можете ли да ми обясните какво е станало тук, Докторе? Защото явно Вие го приемате по-лесно, отколкото аз.
- Не съм изненадана, защото очаквах да се случи много по-рано, сър. А и знам, че това е най-безболезнената и бърза смърт, позната на хората. … Някой е пренебрегнал заповедта за влизане във Вътрешния Пръстен, не я е чул или пък нещо се е объркало и не е могъл да достигне навреме до него. Навярно се е случил най-срещаният феномен, липсата на късмет – съвпадение във времето на няколко несвързани обстоятелства, които взети заедно създават пагубна ситуация…
- Отново надценявате интелектуалните ми възможности, Докторе. – разсмя се той.
- В общи линии, сър, мъртвият е бил тук в момента, когато компютърът включи хиперсветлинния центробатор и е умрял 200 или 300 милисекунди след това. Когато центробаторът се е включил, гравитацията тук е станала… - тя погледна папката и продължи. - … сто и десет пъти по-голяма от земната. Достатъчно голяма, за да смаже слон и да го превърне в тънък килим.
- А защо кръвта на мъртвия е по стената?
- Както знаете центробаторът развива хиперскорост като върти Пръстена, в който се намираме. При това въртене се получава гравитацията, която чувстваме в момента и тази, която е убила човека. В момента Пръстенът се върти бавно и електромагнитното поле, което го придържа в близост до скелета на станцията променя посоката на гравитацията, така че тя да сочи перпендикулярно към скелета. Но при гравитация 110g (1g – гравитация на Земята) електромагнитното поле не може да направи нищо и стената е станала под, а подът върху който стоим е станал стена.
- Според Вас дали нещо от тялото ще позволи да го идентифицираме?
- Не вярвам, сър. Само преброяване на екипажа ще свърши работа, но 150000 души се броят трудно. Най-добре да отслужим възможно най-бързо космическо погребение. В това си състояние тялото е идеалната среда за бактериите в околната среда и е възможно дори фризерът на моргата да не спре евентуалното развитие на зараза.
- Разбирам, Докторе. Ще се погрижа.
Към тях се приближи един от офицерите – висок и красив младеж с притеснено изражение. Носеше дебела тетрадка с кожени корици.
- Сър, аз Ви извиках. Офицер Нитън Хоуд, приятно ми е да се запознаем. – Той подаде на Адмирала тетрадката. – Само това намерих. Както се досещате, някой не е съобразил да сложи камери тук. Не, че е съобразил да сложи и много други нещо, но… - и замълча, осъзнавайки, че е на път да обиди проектанта на кораба пред висшестоящ офицер. Адмиралът погледна Доктора с ироничното изражение “Не само аз мисля така.”.
О’Туул хвърли едно око на папката и се обърна тъжно към Доктора.
- Това е разписанието на техниците. Пише само, че днес е трябвало да се направи ремонт на няколко сектора твърди дискове, но не и дали е бил проведен, отложен или въобще какво е станало. Твърде много въпроси започват да се отварят.
- Ще проуча всичко много внимателно, сър, но в момента… мисля, че закъснявате за среща.
- Да. Вие идвате ли?
- Да си призная точно сега не знам къде ще съм по-полезна и дали въобще ще съм полезна някъде.
- Изпуснахте единствената вярна възможност… че ще сте полезна, където и да сте.
- Надявам се, сър. Обичам, когато всичко свърши, да казвам, че съм била където е трябвало и че съм направила каквото е трябвало.
- И аз, Докторе… и аз. Но има дни, когато малко неща зависят от нас и наш е само последният ход. Тогава съдбата ни се решава не от това къде е трябвало да бъдем и какво е трябвало да направим, а от едно завъртане на зар. И тогава можем да се похвалим само с това, че сме направили каквото сме могли, а късметът е бил на наша страна.
- Няма такова нещо като късмет, сър. Всичко, което се случва е ефект на нашите и чуждите действия, примесени с въздействието на глобални закономерности.
- Грешите. Има късмет. Има и ситуации, когато ничии действия не биха могли да спасят живот, а животът не бива погубен.
Пристигнаха в Залата за Брифинги няколко минути преди да пристигнат повиканите. Достатъчно време, за да се разположат в креслата, подредени върху дългата, овална маса от черен мрамор и да наредят няколко папки с данни пред себе си.
Първи влезе генералът – едър, но и висок човек, няколко години по-млад от Адмирала, с плешиво, пигментирало теме, което криеше под фуражката си, и лице с ясно подчертани скули (по-скоро трапецовидно, отколкото овално) – се ръкува със своя Главнокомандващ и бе информиран набързо за ситуацията.
- Ти ще водиш операцията – все още не знаем дали е спасителна или офанзивна, това ще го решаваш в движение. Давам ти 5 десантера и 650 души. Ти и Лейтенанта ще летите на Десантер 1. – Адмиралът млъкна за малко, за да може Лейтенантът да овладее радостта си. – Това е. Късмет!
Генералът се усмихна:
- Късметът може само едно – да те прецака в най-неподходящия момент. – при тези му думи Докторът се усмихна на Адмиралът, а той отговори с намигане в стил “Воинът намира сила, когато отрича късмета, но в сърцето си жадува за късмет.”.
- Е, ти си знаеш. – двамата се здрависаха и Генералът потегли към доковете, за да инструктира офицерите и екипажите.
- А, сега Вие, Лейтенант.
МакКой застана мирно, но не успя да свали широката усмивка от лицето си.
- Свободно. – потупа го по рамото Адмиралът. – Кажете ми какво знаете за Десантер 1.
Адмиралът все още не можеше да повярва, че говори с признат от света лингвист и дипломат. Лейтенантът приличаше на плейбой по всички параметри – дългата, тъмно руса, леко къдрава коса, сплетена зад гърба му; искрящите, морско сини очи; мекото, овално лице с лек загар; тънките устни; високата, стройна фигура и леко изпъкващите мускули. Лейтенантът бе по-красив от доста жени, които Адмиралът познаваше.
- Това е Десант-Водачът. Екипажът му е малък – 50 души, но най-добрите от най-добрите. – каза той.
- Правилно. Разбрах, че освен да стреляте се учите и на висш пилотаж.
- Да, сър.
- Явно познавате главния пилот на Десантер 1?
- Капитан Кейдълберг ли, сър?... Той ми е като брат. Израснахме заедно на Земята.
- Да. Той държи да му акомпанирате при полета. Назначавам Ви втори пилот на Десантер 1 за тази мисия.
Лейтенантът още не бе затворил вратата след себе си, когато от преносимия интерком на Адмирала се чу силно разтревожения глас на Подполковника:
- Сър! Докторе! Моля елате бързо.
- Защо не съм очуден, че ме очакват още проблеми… - въздъхна Адмиралът.
Извиканите почти дотърчаха до Командната Зала и редицата от компютри в нея, която наблюдаваше Подполковникът.
- Докторе, не мога да разбера значението на това. – каза объркан той и й подаде лист с изписани криви.
Д-р Уиндър ги погледна и каза.
- Пътували сме 11 минути, 2 секунди и 375 милисекунди. Явно има някаква повреда в скоростомерите, защото кривата е насечена и са изведени само някои стойности на скоростта. Изминат път… - тя застина за момент, а после се обърна и извика на един от операторите. – Накарай сателитите да изготвят триизмерна карта на видимите звезди и да я сравнят с картите на съзвездията, които имаме!
След по-малко от минута операторът докладва:
- Нито едно познато съзвездие. Компютърът току-що приключи с изпълнението на дадената по-рано от Адмирала заповед да се изчисли изминатият път и траекторията му и съобщи, че, ако няма грешка в системите му, се намираме в периферията на Центъра на Вселената.
- Докторе? – промълви объркано Адмиралът.
- Сър, Вселената прилича на огромна конусовидна спирала... всъщност това не е напълно правилно, но така по-лесно ще Ви го обясня. Нашата Слънчева система се намира в близост до най-младата й част – основата. Според компютъра ние се намираме в най-старата - нейния връх.
- Но ние пътувахме само десет минути? Вярвате ли, че е възможно? – попита разтревожен Подполковникът. Той се боеше повече от повреда на компютъра, отколкото къде се намира.
- Вярвам, че има проблем с навигационната система, който ни е докарал тук и, макар че вече ми се насъбраха доста задачи, ще започна незабавно издирване на този проблем. – имаше предчувствие, че всички проблеми и странни явления са навързани, но не виждаше никаква връзка между тях. Единствената насока на мислите й сочеше, че някъде в компютъра, който ръководеше кораба, имаше сериозен дефект – причината за хаосът в холограмата на околното пространство и огромното отклонение от първоначално зададения курс. - Но не вярвам едновременно да са се насъбрали достатъчно повреди по системите на кораба, за да може аналитичните програми да докладват за отклонение от безброй светлинни години спрямо зададения курс. Защото програмите отчитат положението ни като пресмятат данните, докладвани от безброй скоростомери, симулатори, датчици за въртене, гравитационен натиск, напрежение на Ядрото, изразходвана енергия и така нататък. Дори и един датчик да подаде грешна информация, компютърът ще знае, защото останалите десет, двайсет или сто ще дадат правилна.
- Секция Алфа? – погледна я Адмиралът.
- Малко вероятно е сред безброя от твърди дискове да са се повредили точно тези, в които се намират основните контролни програми или програмите, които генерират холограмата на околното пространство и тези, които получават данните от сателитите – тези програми се съдържат в хиляди твърди дискове. На първо време следва да считаме случилото се за инцидент. Нямаме сведения за противното.
- И все пак, ние пътувахме десетина минути, а сме прекосили Вселената? – тихо прошепна Подполковникът.
- А Вие, Докторе, се притеснявахте от триминутното закъснение. – разсмя се Адмиралът.
- Тъй като не можем да контролираме скоростта при активиране на хиперсветлинния центробатор, той действа по следния начин – задават му се начална и крайна точка и времето, за което трябва да измине пътят между тях, а компютърът по време на пътуването прави необходимите корекции на скоростта, за да стигнем целта точно в зададената секунда. Именно, заради това, отклонението от цели три минути продължава да ме тревожи.
- И?
- За сега мога да кажа, че скоростомерите не са повредени, както реших първоначално, а компютърът не е програмиран как да изпише графиката на скоростта, с която сме се движели. Дори аз не мога да си представя каква скорост е развил корабът, за да прекоси Вселената за десет минути.
- Имате ли някаква представа как е станало? – погледна я Адмиралът с поглед казващ “Забравяш, че не съм умен като теб.”.
- Никаква, сър. Този кораб не би трябвало да вдигне такава скорост. Провела съм хиляди симулации и те доказаха едно – няма начин да подадем на центробатора достатъчно енергия, за да завърти Пръстените достатъчно бързо. Това би станало само, ако разполагаме с някакъв идеален енергоизточник.
Глава 2
А след това и други
- Как сме, Лейтенант?
Томас МакКой хвърли на пода късата, сребриста пушка, която носеше, закопча колана си, въведе отпечатъка си на таблото, за да задейства контролите и показа възможно най-блестящата си усмивка.
- Кей, копеле такова, пак извъртя нещата, а.
- Че как иначе? Без твоя чаровен хумор това ще е просто едно скучно падане към ада.
- Температурата на планетата едва ли е по-голяма от -10 градуса.
- Студ или горещина, лед или пламъци, адът все си е ад, но с различен фасон.
Приятелят му намигна по посока на пушката, пресегна се през разстоянието между двете пилотски кресла и го потупа по рамото.
- Водим си достатъчно пехота. – каза му той.
- Това е TL9, Кей – сребърно-тефлонно покритие… стреля идеално при всякакви условия на околната среда, при всеки изстрел изхвърля стотици, миниатюрни шрапнели в секунда, радиусът на поразяване може да се променя, презарежда се лесно и най-важно причинените щети са смъртоносни…
- …освен, ако стрелецът не е левак и не оцели целта с периферията на образуваният от радиуса кръг шрапнели. – прекъсна го самодоволно Кей. – Цитираш дословно Енциклопедия на Оръжията. Но ще можеш ли да стреляш с него и, по-важното, да убиеш с него?
- Аз съм дипломат, Кей, не убивам. Но понякога е хубаво да минеш от другата страна. И да, ако се наложи да убивам, ще го сторя.
- Знаеш ли, Том, така и не разбрах какво в теб те прави толкова известен дипломат… имам предвид, ти си внимателен, весел и умен, но нямаш вид на дипломат… по-скоро се държиш като дете, което си играе да бъде възрастен – имитираш държанието на дипломат, но това не значи, че такъв искаш да бъдеш.
- Дипломатът е творец и актьор, Кей. Всеки път, когато му се налага да решава проблем, той си избира правила, по които ще играе и само той ги знае… така той пише правилата на играта и единствен знае нейните тайни. Оттам нататък само трябва да променя държанието си така че да контролира всички човешки елементи в проблема. Никога не можеш да знаеш кое е истинското му лице, защото в един момент той започва подсъзнателно да напасва държанието си спрямо това на събеседниците му.
- “Той”… “игра”… - намигна му Кей. – Ако говориш свободно, значи не е в кръвта ти да бъдеш дипломат. Ако ли не, значи играеш по правилата на някаква своя социална дипломация и си много добър дипломат. Е?
- Това е въпрос чийто отговор не знам. Твърде много пъти съм сменял лицето на нрава си и е възможно да съм изгубил истинското му лице, но ми е останал моралът – сборът от схващания за добро и зло, който определя истинската ми същност и контролира всяко от фалшивите ми лица.
- Уау, не знаех, че такъв проникновен диалог може да се започне с “копеле такова”. – разсмя се Кей. – Няма значение дали съм видял поне веднъж в живота си истинското ти лице или не. Важното е, че поведението ти, което познавам, е доказало, че заслужаваш уважението ми.
Това бяха те – двама приятели от детинство, които нито времето, нито разстоянието, нито обществото бяха успели да променят.
Генерал Стъборн се приближи до Кей. Изглежда нещо или по-вероятно някой в Десантера току-що го бе разярил.
- Погрижи се да не ми се пречка. – беше ядосан, говореше бързо, но все пак на всички стана ясно, че говори за Лейтенант МакКой. - Аман от некадърници! – и се отдалечи.
- Не му обръщай внимание. Той е стара пушка – гърмял е доста, но е поизносен. – прошепна Кей. – Докато кацнем ще е забравил за теб… но не и за този, който го е ядосал. – разсмя се той.
Десантерът тънеше в мрак, осветяван от редици червени лампички и зелените светлини на мониторите и клавиатурите. Бе условно разделен на две части – отпред се намираха креслата на двамата пилоти, заобиколени отвсякъде с монитори, лостове, педали, бутони и висящи на кабели уреди, които сигурно и пилотите не знаеха за какво служат, а зад тях се издигаха тънки, стоманени стени; останалата част бе трюм, по стените имаше пейки, на които бяха насядали войниците, а на пода пред тях бяха наредени купчини амуниции, медикаменти и оръжия. По това се различаваше Десантер 1 от другите Десантери – бе предвиден за най-опитния екипаж, за най-ценните кадри и за пренасяне на необходимото оборудване.
- Всички ли познаваш? – попита Томас, чакайки разрешение за излитане.
- Абсолютно… като изключим самотника. – каза Кейдълберг.
Дори в тъмата Лейтенантът забеляза лесно споменатия субект – висок мъж с неговото телосложение, но чернокос и късо подстриган. Носеше косата си сресана назад, а връхчетата й бяха леко изрусени. Имаше брадичка тип катинарче, ясно изразени, но все пак меки скули. Веждите му бяха тънки, лявата – сякаш преди време сцепена, но нямаше белег… само дето там не бяха поникнали косъмчета. Когато помръднеше вежди, челото му се сбръчкваше, придавайки му много сериозно изражение. Изглеждаше опасен човек, но очите му… в тях се виждаше спокойствие и някаква празнота. От лявото си рамо към кръста беше препасал кожен колан с извезани символи от сребро и злато. Коланът беше част от ножница, която са намираше на гърба му. Иззад лявото му рамо се показваше красиво оформена, абаносова дръжка на меч.
Колегите му се бяха дръпнали на метър от него, но той не показваше да му пука. Вадеше един по един патроните на картечницата си и ги нагряваше със запалка, след което отново ги вкарваше в пълнителя.
- Майкъл Ниъли. – каза Кейдълберг.
- Каква е неговата история?
- Всъщност, не знам. Той не трябваше да е тук, но един от офицерите ни, Нитън Хоуд, е трябвало да разчисти някаква бъркотия в Секция Алфа. Преди малко от лазарета ми пратиха съобщение, че не е спазил някакви мерки за сигурност и се е заразил с някаква болест от някакъв бъркоч, който е бил труп... Абе много объркана работа. Пишеше, че трябва да остане под карантина, докато не се оправи. Когато Генералът разбра, избута един от хамалите, Ниъли, настрани и го попита може ли да си служи с оръжие. Така се сдобихме с 50тия член на екипажа.
- Какъв ранг има?
- Няма. Той е от кадрите.
- Кадрите? – погледна неразбиращо Томас, при което скулите му му предадоха леко наивно, детско изражение.
- О, това е войнишки жаргон, а ти тепърва прохождаш в тази сфера. Както знаеш, Атлантис Делта 1 може да оперира на 100% ефикасност с 2000 души професионален персонал – учени, механици, готвачи и така нататък. Беше гласувано да се изпратят и 40000 души войска, които да осигурят безопасността на кораба. Останалите 108000 души от екипажа са хора, платили за правото да странстват в космоса и вписани като редови войници, тоест кадри – потенциална войници.
- Това не е ли опасно? – обезпокой се МакКой, осъзнавайки защо войниците опитваха да стоят възможно най-далеч от субекта.
- Не. – усмихна се пилотът. – И, ако другите бяха по-умни и те щяха да го правят.
Томас наистина изглеждаше с десетина години по-млад всеки път, когато изкараше тази неразбираща физиономия.
- При гравитация сто пъти по-голяма от земната барутът в патроните се сплесква и е възможно да произведе твърде голям взрив и да пръсне оръжието, или въобще да не произведе взрив. Нагрявайки ги, той разширява барута и го прави годен за използване.
- Тогава защо не кажеш на офицерите.
- Том, аз съм просто пилот. Те са офицерите. Пък и проблемът с барута не е толкова сериозен, колкото ти го описах. Оръжията, с които боравят могат да понесат пръсване на патрон вътре в цевта. Те са тренирани убийци. Ако пушката засече, ще цепят глави с нея. … - Кей изведнъж се разсмя. – Не взимай нещата толкова на сериозно! Вероятността да попаднем в ситуация, която изисква употребата на оръжие е дори по-малка от вероятността да намерим извънземна форма на живот…
- Която пък е равна на вероятността да отидем до другия край на Вселената и да засечем сигнал за помощ. – прошепна с ирония Лейтенантът, когото вече бяха светнали за ситуацията.
Високоговорителите се активираха.
- Водач 1, тук Атлантис. Имате разрешение за излитане. На добър час. Край.
Кей натисна слушалката към ухото си и каза:
- Прието, Атлантис. Край.
- Този динозавър ще се вдигне ли във въздуха? – попита загрижено МакКой.
- Това е БТР, направен да носи екипаж от 150 души, на който са рязнали шасито и са поставили титаниева плоча с дюзи и разгъващи се крила, които в едно положение служат за маневриране в атмосферата, а в друго за убиване на удари при кацане. След това са го нарязали, за да прокарат вентилацията, покрили са го целия с антени, сателитни чинии, датчици и един бог знае какво още и са го полели обилно с титан. Дали ще полети… Ти как мислиш? – разсмя се пилотът.
- Бог да ни е на помощ. – прекръсти се Лейтенантът.
- И аз това казвам. … Приготви се! Ще стане наелектиризаращо.
Десантер 1 плавно се вдигна над пода и се насочи към синьо-зелената стена от електричество, която не позволяваше въздухът в дока да излети в космоса. Другите четири Десантера го последваха на двойки в превъзходно симетрична бойна формация.
Преминаването през щита е по-красиво изживяване от много неща във Вселената. МакКой бързо научи това. Електрически светкавици прескачаха от антена на антена по целия корпус и всяка следваща бе различна на цвят от предишните. Чуваше се пукот сякаш си в центъра на масова артилерийска бомбардировка. Но звукът и цветовете носеха спокойствие и сгряваха душата.
Крилото десантери бързо се отдалечи от кораба.
Няма коментари:
Публикуване на коментар