Блокове на паметта

Глава 1

Дори в дни на война, забутани във високи, непристъпни крепости сред студените, зъбчати върхари на Същинските Планини, хората продължаваха да се усмихват, а смехът им кънтеше като победен марш из тесните, криволичещи проходи свързващи високопланинските градове с далечните равнинни села, където ден и нощ се редуваха в мълчание и животът трептеше подобно на пламъче във ветровито време. Врагът отстоеше някъде там, отвъд скалните била, хълмистите Предпланински Редици и богатите земи на Равнината, ала вечер стъпките му отекваха в тишината под беззвездното небе. Едва с изгрева равнинците научаваха за черните му дела и с разбунени сърца за сетен път се кълняха да бранят Равнината до сетния си дъх. Никой не би могъл да щурмува древните върхове, но мъртви бяха скалите и хилава - малкото реколта, която високопланинците отглеждаха в своите закътани долини. Час подир час към древните крепости се изкачваха кервани с припаси. Ако това спреше, за по-малко от година обитателите на двойната редица от планини, която наричаха Същинските Планини, щяха да измрат от болести и глад.

За всичко това си мислеше Елдиън, ронейки с досада сивкавите трохи на комат хляб, докато дребни, оперени гълъби любопитно надзъртаха към него с едри, черни, стъклени очи. Междувременно слънцето лениво се изкачваше по мъгливия, източен хоризонт, разливайки слаба топлина по потъналите в сняг скални оврази, ниските, почти незабележителни наблюдателници и бойниците изсечени по отвесните скали. Ерихор бе построен от хората преди триста и повече години в една от най-непристъпните долини на Същинските Планини, която по някаква случайност се оказала и най-ниската. Така с годините силата и богатството му многократно се умножавали. Със своите 30000 жители милитаризирано население, не веднъж се случвало кралят на Ерихор да отбива атаките на врага по цялото протежение на южните предпланини. Един-единствен път през детството на Елдиън се случило тогавашният крал, Корин III, да претърпи поражение с цялата си войска. Това било при Главният Тракт, широк проход (толкова широк, че двадесет редици войни да вървят рамо до рамо) от средата на южните предпланини до сърцевината на Същинските Планини, където между двете планински редици лежи огромна, силно заселена, гориста долина. Невиждани поражения претърпели хората тогава, ала дори една от множеството разпръснати стени на Ерихор не паднала. Огромният град, едва с пет хиляди защитници, издържал шестмесечна обсада. Жителите на Ерихор от край време се славят като честолюбиви, силни люде, войни по всички параметри. Къщите са ниски, малки, лишени от всякаква вътрешна и външна натруфеност, каквито са и техните обитатели. За това пък крепостните стени, със своите мраморни и гранитни орнаменти, позлатени навеси и обковани със стомана дъбови порти, са монолитни здания, извисяващи се измежду тесните проходи.

И ето, че денят се разлисти в целия си блясък. Затрополиха тежки нозе в железни ботуща, изпод които се вдигаха облачета ситна прах. Пламнаха огньове в широките, ковашки огнища. Ветровете довяха грохота на кирки от близките мини. Занизаха се кервани със стоки по широките улици, текнаха разтопени метали по отворените тръбопроводи, засвистяха чукове… Някой изпусна кофа с изсечени преди малко монети, счу се песен на сребърни камбанки, която съвпадна с грохота на галопиращи копита. Стотици коне излизаха на паша със своите ездачи, предвкусвайки както зелената трева и бистрата вода, така и очакващия ги изпълнен с интересни тренировки ден. Всеки си имаше задача, която трябваше да изпълни до залез-слънце, когато целият град се събираше на широк, изпълнен с дървени маси площад, за да разказва минали битки и славни дела. Всички освен Елдиън…

Нечия широка, мазолеста длан уморено се отпусна на пулсиращото му рамо.

- Къде си се изджасъл пак? – чу гласа на своя добър приятел Дил’н и видя широката му, мечешка фигура. Шестнайсет годишният брюнет бързо и ловко с усмивка се настани до него на каменната пейка, разчесвайки гъстата си, къдрава грива. Кафявите му очи гледаха с нескрито съжаления скования Елдиън, който нервно придърпваше ръкава на ризата си в опит да скрие синените.

- Блъснах се в едно дърво. – смутолеви в отговор.

- Лъжеш ме! – на шега му се озъби Мечока, както го наричаха приятелите му, но не полюбопитства.

- Изглеждаш уморен? – усмихна се на свой ред Елдиън.

- Не е вярно! – сякаш жегнат с ръжен се сви той, но след това се предаде. – Добре де! Много яко ни юрнаха в мината. Не съм спал от два дни, а когато се отдаде да затворя очи за малко, все сребърни жилки ми се въртят в главата.

- Сребро? Защо му е на краля толкова много? Аз пък си мислех, че сече стоманени монети за равнинците. По това време на годината обикновено слиза да купува от тях нещата, които събират из руините по света.

- Чух, че изобретателят на катаблотите е слязъл от Годор. Носи се слух, че е помолил Корин III да му осигури необходимите части за подмяна на всички катаблоти в Равнината. Оказва се, че се нуждаят от основен ремонт на всеки три години, а такъв не е имало от създаването им, преди пет години, насам.

- Уау, значи самият Арчибалд Гилиадор е слязъл от непристъпните дворци на Гениите и смята да стигне чак до простите хорица в Равнината. – и зацъка с език. – А аз си мислех, че имам проблеми.

Внезапно Дил’н помръкна.

- И все пак… какво си направил? – попита отново с искрено притеснение. – Не съм те виждал толкова посърнал след като си се потрошил. Мислех, че това ти харесва.

Елдиън прихна да се смее така рязко, че чак болезнени тръпки разтърсиха наранената му ръка.

- Харесва ми да знам, че съм стигнал ръба; че съм дал всичко от себе си. Живея, заради мига, в който ще усетя как сърцето ми се дави в адреналин. Не, аз не харесвам болката, но чрез нея опознавам себе си. За разлика от всички вас, които ме мислите за безполезен, аз знам във всеки миг докъде мога да стигна и, ако се наложи, ще дам всичко от себе си без да прекрачвам границата… хиляди пъти ще достигам на косъм до смъртта от изтощение, но няма да умра. – изшепна на един дъх и извърна глава, за да скрие блесналите в очите му сълзи.

- Дали някога ще успея да те разбера?

- Едва ли. Виждаш ли… - замълча той. – Е, само човек без герб на челото би могъл. … -въздъхна и веднага добави с половинчата усмивка. - А нас май ни чакат.

Елдиън се изправи – висок и тънък като фиданка, но горд в своята слабост. Мъждивата светлина на планинското утро се заигра из нетипично русите му коси, проникна в откритите му зелени очи и плахо се плъзна из бръчките по изсъхналите му устни. Някога дядо му го наричаше Слънчице и той се радваше на вниманието на момичетата, които като него нямаха какво да правят. Но годините бясно прелитаха по неясния си път. Момичетата съзряха. Тези, с които до преди дни се боричкаше гол в някое кристално езерце, днес срамежливо опитваха да прикрият напъпилите си гърди. А след съзряването настъпи осъзнаването и те вече не се разтапяха по ясното му лице и високото чело, където всички други открито носеха нечий герб.

Дил’н упорито опитваше да влезе в такт с крачката му и да го заговори, но Елдиън отдавна бе загубил представа за реалността, оставяйки краката си на рутината и заучения път. В главата му непрестанно отекваха собствените му думи. Лъжа или истина? Всъщност не знаеше що за идиотизъм го караше отново и отново да прескача ровове, да бяга докато усети, че дъхът едва се плъзва навътре и навън през дробовете му, да блъска по стени, които знаеше, че не може да срази. “Не, Дил’н, ако се наложи, аз ще се бия, ще стигна границата на силите си и съзнателно ще я прекрача. Съществуването ми няма смисъл. Мога да се усъвършенствам колкото си искам, да бъда повече мъж от всички ви, но никога няма да ми бъде позволено да съзра.”

- Защо си се разбързал така? – задъхано отрони Дил’н, а Елдиън усети със закъснение груби, уморени, мазолести пръсти да се впиват в дясното му рамо. – И между другото, да знаеш, не е лесно човек да ти устиска на темпото.

- Не е ли време за сутрешната тренировка? – смутолеви объркано запитаният.

Преди две години главнокомандващият Ийсън, първи офицер на Негово Величество, Корин III, се беше смилил над него, разрешавайки му да се включи в ерихорските войски. Оттогава Елдиън с нетърпение очакваше всеки изгрев и залез, когато започваха тренировките. Имаше нещо опияняващо в това да се изправяш срещу своите телесни граници вредом с мнозина други. Оттогава се роди и най-големият му страх – да не би един ден Ийсън да го извика, за да му съобщи, че е променил решението си. Много пъти този сценарий беше прелитал през главата му и все още не знаеше как би реагирал, дали би успял да се измъкне от всеобхващащото “Ти си никой!”, което често сам си повтаряше, а още по-често прочиташе по лицата на околните. И нещо в тона на Дил’н накара всички тези вероятностни реакции да изплуват в паметта му. Видя се да съсича в лудост първия офицер и осъзна колко крехки лежаха основите на собственото му самообладание. Чест имаха само хората с герб. Така те ставаха до един благородници по рождение. Нещо напълно необходимо за един милитаристичен народ. Всички освен него. Гербът им даваше право да катерят стълбата на военните чинове или да минат на олекотена форма на тренировки, за да могат да се занимават с професионално развитие. И двата избора бяха на почит. Но той нямаше герб – правото да захване някой занаят или да се изкачи над редови войник.

Дил’н отново се опитваше да му каже нещо. Думите му долитаха сякаш отдалече.

- Арчибалд Гилиадор е в града, човече! – потупа го Дил’н, както приятелски настроен мечок потупва вейка, вследствие на което Елдиън цял се разтресе. – Кога, мислиш, Ийсън ще намери време за тренировка? Не, приятелю, отваря ни се почивен ден. – млъкна, оглеждайки се с шеговита лукавост. – Крайно време беше! – и, замислено потърквайки прясно покаралата си брада, промълви. – Какво пък… нека започнем от закуската.

Преди Елдиън да съумее да каже каквото и да е се оказа безмилостно избутан към най-близката закусвалня. До него Дил’н се усмихваше все така ехидно. Ясно! Беше тръгнал на лов. И щеше да започне не от закуската, а от сервитьорката. Сърцето на Елдиън тежко се сви. Той така и не опита да се задява с представителите на женския пол след като те ясно му показаха, че е по-лоша партия и от градския идиот. Това обаче не означаваше, че бе прежалил вниманието им.

- О, Дил’н, защо ме тормозиш? – тихо изшепна. – И двамата знаем, че ти си като ситата котка, която си играе с плячката си преди да я пусне. Вървиш, гледаш, тук-там опипваш, я с поглед, я с думи… ала довечера Ерика ще е тази, която ще се възползва от уменията ти.

- И какво да правя цял ден? – сепна се на шега той. – Да те слушам как се самосъжаляваш, докато чакам Ерика да се върне с ловците, за да ми сготви пресния улов? О, не! По-добре да си напълня очите с красавици, а довечера да се опитам да измисля нещо интересно за нас с Ерика.

Леката обида върху лицето на Елдиън изчезна веднага щом пред очите му изскочиха грубите, каменни очертания на едноетажната кръчма “Красавицата”. Устните му се свиха в привидно съзаклятническа, а всъщност лукава усмивка. Изглежда подведен по табелата над дъбовия портал, Дил’н се готвеше да навести единствената сервитьорка, която се нравеше на приятеля му.

Дафил, ниска, широкоплещеста жена, на която старостта бе оставила жестоки белези, но и едно огромно, добро сърце, прескочи бара и избърза да ги поздрави веднага щом прекрачиха в тясната, затъмнена и задимена зала. Няколко стари мъже вдигнаха вежливо глави в тяхна посока, но повечето навярно завтаряха от вечерта по отрупаните с бутилки, трикраки масички.

- Здрасти, Елди. – меко каза тя. – Виждам, че не само моята компания ти се нрави в този град. – смигна му запитващо.

- А, да. Дафил, това е Дил’н. – развеселено потупа другаря си запитаният. – Дил’н, Дафил.

Дил’н просто зяпаше с леко увиснало чене. “Интересно, какво ли ще измисли за Ерика довечера?” – разсмя се Елдиън, с поглед предавайки играта в ръцете на барманката и собственичка на кръчмата.

- Добре, щом вече се познаваме. Нека седнем да пийнем по едно. – тя леко посочи една маса, за която Елдиън бе сигурен, че е най-чистата в заведението, и тримата тръгнаха натам. – Мъж ми, те видя, че влизаш. Така че след малко масата ще е отрупана с най-доброто, което можем да предложим.

- Не се и съмнявам. – смигна с изражението на ценител Елдиън и удобно се настани на масата. – Макар да забелязвам, че напоследък дори тук качеството започва да намалява.

- Да. – изплю се Дафил и по изражението й ясно си пролича, че е жегнал неприятна, дори болезнена тема.

- Извинявай. – избърза да кимне извинително Елдиън. Такъв беше обичаят по тези места.

- О, не! – сепна се тя. – Не си ме обидил. И да искаш, не можеш. Проблемът не е в мен.

Елдиън искрено изненадан сви вежди, на което тя отговори с въздишка.

- Там е работата, че наскоро Сенките започнаха да засилват инвазията си в Равнината. Това не е проблем за селата, скрити зад защитната мрежа на своите катаблоти. А и за нивите. Сенките не проявяват интерес към тяхното разрушаване и мразят дневната светлина, така че равнинците без страх обработват земите си през деня. Но с керваните нещата стоят другояче. Керванджиите все по-силно се страхуват от нападения. Започнаха да чертаят сложни маршрути. Денем пътуват от село до село, за да могат да пренощуват под защитата на катаблотите. И така докато не съберат огромен керван, който да тръгне към планината. Но…

- … По дългия път храните се развалят. – довърши с треперещ глас Елдиън. Не, че го притесняваше влошаването в качеството на стоките и все по-удължаващото се във времето разстояние между пристигането на два кервана. Дерзаеше се, че в Равнината ситуацията се влошава, а той е забучен тук без право да се издигне в йерархията, да поведе взвод на юг, към селата, да направи нещо… каквото и да е.

- Да. Проклетите Сенки! – изплю се отново Дафил. – Заради тях равнинците вече не смеят да пътуват до древните градове и да събират късчета история от руините им. Корин III от две години не е сякъл стоманени монети, за да търгува с тях. Просто няма какво. А учените не спират да мрънкат, че им трябват още и още реликви, които да изследват. За капак, загубихме контрола над земите между Равнината и Голямото Море и с това гениално, от страна на тактиката, ни спряха доставките на сол.

- А ние отделихме един майстор-миньор. Той обучи стотина други. И днес вадим всичката ни необходима сол от недрата на планината. – укори я, заради песимизма, вече поокопитилия се Дил’н.

- Да. Освен това снабдяваме със сол не само Същинските Планини, но и цялата Равнина. Но по реките ни вече не плават корабите на Морския народ. – усмихна се с ирония тя.

- Което е и причината ситуацията да се влоши толкова бързо. – поясни Елдиън замислено, след което бързо смени темата. – Дафил, вярваш ли наистина във всичките тези приказки, че ще се спасим само, ако разкрием тайните на древните градове? Имам предвид… Ти по-добре от мен забелязваш, че нещата се влошават все повече и повече от години на година. Дядо ми си спомня как дядо му му е разказвал за дни, когато сме владеели Равнината от край до край, а не само най-близките до Същинските Планини части. Познавали сме народи, които вече не помним и, които може вече да не съществуват. А ето, че сега загубихме всякакъв контакт с Морския народ. И да, катаблотите са добро, но временно решение. Рано или късно врагът ще намери начин да се пребори с тях.

Дафил мълчеше замислено.

- Не знам. – започна с уморен, старчески глас. – Вярвам, че тук е имало култура по-развита от нашата. Хора, построили огромни градове насред Равнината… градове без стени. Две неща, които ние не бихме се осмелили да направим. Дори най-древните ни източници сочат, че Сенки винаги е имало. Значи тези хора са знаели как да се защитават от тях. Но градовете са били унищожени. Щом те, владеейки изцяло своето познание, не са успели да се справят, какъв шанс имаме ние, които тепърва отсяваме трохите му.

- Да. И аз често си мисля така. – прошепна Елдиън сякаш не беше тук.

- Аз пък не. Те са допуснали грешка. Ние няма. – озъби се на шега Дил’н. – Пък и за разлика от тях ние строим градовете си със стени.

Дафил го изгледа с изражението на майка, чието невръстно дете току-що е изръсило някоя абсолютна нелепост.

- Това е доста… - процеди тя.

- … наивно. – довърши Елдиън. – С нея, ще знаеш, доста често сме на едно мнение.

- И все пак не трябва да губим надежда. – развесели се старицата и погледна нещо иззад гърбовете им. – А! Ето, че храната идва.

Беше ред на Елдиън да увеси чене. С част от ловджийския си поглед Дил’н ясно му хвърляше закачки. Междувременно тя, най-красивото момиче, изпречвало се пред взора му на човек с доста време за шляене, плавно престъпваше към масата им, балансирайки огромен сервиз със силно ароматни блюда и дългата си, леко къдрава, кестенява коса. Във фигурата й ги имаше изяществото и стабилността на газелата, гъвкавостта на гепарда и силното излъчване на лъвицата. Чертите на лицето й, богатството на формите й, сякаш губеха значението си на фона на тази така силна първичност лееща се от нея.

- Това е Елея, новата ми помощница. – прошепна им Дафил, бързо преценявайки емоциите скрити зад погледите им. – Дил’н, бих те помолил да си спестиш закачките. Момичето е много несигурно и не бих искала да я изплашиш с нещо. – на Елдиън нищо не каза.

- Аз? – понечи да се защитава Мечока, но реши, че не му отива да лъже толкова възрастен човек. Пък и навярно за нея той беше отворена книга.

Елея поздрави сдържано и въпреки това мелодичният й глас разнежи не едно сърца. Местейки поглед от масата върху подноса и обратно, бързо подреди обемните блюда на малката маса и се насочи към кухнята. Доволен, Дил’н вече пълнеше устата си с разтапящи се картофи, поливайки ги обилно със силна бира.

И едва сега, отърсвайки образа на момичето от съзнанието си, Елдиън осъзна колко беше загазил. Дил’н щеше да продължи ловния си поход, а Елдиън вече приемаше поредното си любовно разочарование без да предприеме нищо. Не, трябваше да се измъкне, да потърси спасение някъде. Вместо това нехайно разряза къс еленско месо в овесена гарнитура. Месото, пресен улов на планинските ловни дружини, беше крехко, но в овесът, донесен от керваните, се долавяше лекият мирис на недобре съхранявана храна.

- И как така се сдоби с помощничка? – прозя се по начина, с който тук хвалеха бирата (със силно ръкомахане и гъргорещи хвалби) и забеляза ловко прикритата усмивка на Дил’н.

- Племенница е на мъж ми. Родителите й бяха равнинци от едно малко селце на име Мелиборн близо до Главния Тракт. Там преди 6 години Корин III трябваше да спре инвазията на Сенките към Същинските Планини. Както знаеш онова беше най-черният ден в историята на Ерихор. Селцето и войската паднаха под натиска на врага и се наложи оцелелите да се завърнат удома по тайни просеки. Наши познати сред върналите се потвърдиха, че братът на съпруга ми и жена му са мъртви. Мислехме същото и за малката, но ето, че вчера тя изникна на вратата и помоли за подслон. Не пожела да ни каже какво е правила през всичките тези години.

- Сигурни ли сте, че е тя? – съвсем спокойно запита Дил’н. Но ловецът в него възбудено търсеше именно мистериозни жени.

- В днешно време не можем да сме сигурни в нищо. Но тя достатъчно прилича на семейството, за да я приемем в него. Вие не можете да го разберете. Млади сте. Елдиън, ти имаш само дядо си, а той е последният клон на едно изсъхнало дърво. С теб започва нов род, чиито традиции и основи ще градиш сам заедно с хората, които избереш да включиш в него. – тук Елдиън едва доловимо потръпна в свойствения си песимизъм, но не каза нищо. - Дил’н, ти пък ми приличаш на наследник на някое силно разлистило се родово дърво. Единственото, което се иска от теб е да осигуриш потомство. Даже възпитанието му няма да зависи толкова от теб, колкото от останалите в рода. Но родът на съпруга ми претърпя силни жертви след падението на Мелиборн. Там бяха нашите корени и много от роднините ни също. Аз и Ноук не можем да имаме деца. Ние сме клон, който ще изсъхне, а нашето дърво почти е загубило короната си. За това сме готови да приемем в рода всеки, който е съгласен. А тя вече е почти жена… жена, която има необходимите качества, за да доведе съпруг в нашия род. Макар по традиция жената да е листото, което сменя клона и дървото си.

- Има нещо странно в думите ти. – прошепна Елдиън. – Защо ни казваш това?

- Един ден ще разбереш. И това ще е денят, когато ще се превърнеш в мъж.

Елдиън понечи да каже нещо, но тя го прекъсна примирително с вдигане на длан.

- Да, знам какво си правил, за да си докажеш, че си възмъжал. Но има два вида израстване – на душата и на тялото. – вече сякаш не го гледаше, макар думите й отчетливо да се отнасяха към него. – Това е. – разсмя се пресилено, махна половинчато с ръка и тръгна към бара.

- Интересна жена. – констатира, мляскайки бира Дил’н. – Забеляза ли как се изразява? Не “мисля”, а “знам”. Има нещо подозрително в нея. Говори за неща, които не би трябвало да знае. Колко му е да е някой от хората на Негово Величество? Да си имал проблеми с Ийсън наскоро?

- Глупости. – сепна му се той, но призна пред себе си, че и той си беше помислил същото. Имаше нещо мистериозно в тази жена, но не и враждебност.

Дил’н доволно посягаше към последната халба бира, когато някой отвори входната врата и вътре навлезе слаба сумрачна светлина.

- По дяволите, Дил’н, закъсняваме за вечерната тренировка! – скочи нервно Елдиън, но веднага осъзна, че някак си си беше спестил ловната обиколка.

- Били сме тук цял ден? – едвам съумя да се почеше Мечока. – Тази жена колко бурета бира трябва да е похабила по нас? Пфу… Ерика няма да е доволна.

“Искаше Елея да се навърта по-дълго около мен.” – усмихна се леко пиянски Елдиън. – “Много мило от нейна страна, но, през каквото и да е минало това момиче, няма начин да се заинтересува от мен.” – и с посърнало сърце потупа приятеля си.

- Хайде, едър, гледай да изтрезнееш, че като нищо за първи път в живота си ще те победя на тренировките.

Планинците се славеха със своите пътища, изсечени в скалата, така че с временно отбиване на няколко поточета и вдигане на временни шлюзове улиците бързо да се изчистят. Но високите тротоари и хлъзгавите локви никак не улесняваха пияните в тяхното придвижване. И въпреки това с много клатушкане, залитане и чат-пат падания двамата достигнаха до широкия амфитеатър изсечен в скалата, така че половината от него попадаше в прохладната сянка на скална козирка. Около хиляда млади мъже и жени неуморно изпитваха уменията си в бесни премятания, игра с оръжия и кратки ръкопашни схватки. Два кръста (конни формации от по 40 души) импровизираха различни стилове на стрелкова атака и кожените им мишени вече и на игленици не приличаха.

Ийсън никакъв не се виждаше.

Дил’н го изпревари. Сабята вече беше в ръката му, когато Елдиън посегна към своята. Мечокът нанесе две доста бавни, предвид ръста му, замахвания, които тънкият му приятел лесно успя да предвиди и избегне. Оръжието, възтънък меч със силно издължено и заострено острие, вече в ръцете му ловко се плъзна по сабята на противника, отбивайки леко и меко третия удар. Всеки път стигаше до един и същи извод: “Ударите му са прекалено силни за мен. Не бих могъл да ги отбия. На третия ловкостта ми ще ме предаде. Но как да използвам тромавостта му и тази на всички останали срещу тях?” Дългите векове на война бяха отсели само най-силните сред човешкия род. Поради тази причина едва ли някъде се беше развило бойно изкуство за ловки, силно подвижни хора като него.

Лесно предвиждаше всеки следващ ход на Дил’н, но да го пресече беше друг въпрос, а за победа се смяташе повалянето на противника. Елдиън опита няколко светкавични сечащи удара с повърхността на меча, но дори бавният му противник бързо ги отблъсна. При други условия би победил, но се базираше на ерихорската бойна техника, създадена за хора, свикнали да боравят еднакво добре с меч и боен чук. Ловките му, но слаби ръце не можеха да приложат необходимия натиск, за да се отбие слабият опит за париране на противника. На негово място, Дил’н би нанесъл бързите удари така силно, че да отрази блокажа на противника.

Всъщност Елдиън се заблуждаваше, че нанася бързи удари, копирайки стабилната стойка и замаха на останалите, които пък държаха широки саби или тежки мечове в ръце.

Продължиха така половин час, дебнейки се, избягвайки се, нападайки, при което Елдиън абсолютно винаги парираше по интересния си начин – отразявайки съвсем леко в страни атаката и използвайки гъвкавостта си да заеме безопасна позиция. Тогава умората и алкохолният ефект се сляха. Петите им се подкосиха и те се отпуснаха блажено на твърдата земя.

- Прав е бил гадателят, отказвайки да ми татуира герб, когато съм бил бебе. Това е свят на силата, а аз, каквото и да правя си оставам слаб.

- Но пък ставаш все по-бърз и гъвкав. Имам чувството, че сека желе. Не знам откъде ще отразиш удара ми и как ще ме изненадаш. – усмихна се искрено Дил’н.

- Това не ми помага. Не случайно всичките ни бойни тактики се базират на силата. С какво ще ми помогне ловкостта срещу противник, чиято ризница се пробива само със секира. Не, Дил’н, единственото, за което ставам е ловец, а такъв няма да ме вземат, защото ловците стриктно държат на цялата тази работа с гербовете.

Дил’н отново погледна към посинената му ръка.

- Сега вече ще ми кажеш ли какво си направил? – попита той.

На езика на Елдиън бързо се изредиха хапливи забележки, но той ги преглътна, изваждайки изпод ризата си огърлица с окървавен, животински нокът.

- Дебнех един рис, но той ме надуши. Нищо интересно. Нападение, което не очаквах. Извъртях се и го блъснах в корема. Чист късмет, че успях да извадя ножа с другата ръка и да му видя сметката.

- При теб няма такова нещо като късмет. – възмути се Дил’н. – За това ли говореше Дафил?

- Едва ли… Няма откъде да е знаела. Но и аз съм вършил доста глупости, за които ти не знаеш.

Дил’н проникновено се огледа. Наоколо тренировките продължаваха в пълния си блясък, но бойните части вече започваха да се разпръскват.

- Май мястото ни не е тук.

- Кога ли е било? – изсъска неловко Елдиън.

Двамата бързо стигнаха до площада, изсечен по типично му в скалата. В Ерихор обществените места до едно се строяха като амфитеатри. Скромни в бита си, ерихорците предпочитаха икономията на строителни материали пред удобствата. Обаче Ийсън веднъж му беше казал, че широките амфитеатри имат и стратегическа гледна точка, но не и каква.

Както винаги целият град се събираше тук, където се решаваха най-важните обществени дела. В атмосферата се долавяха предимно позитивни емоции, въпреки ужасната глъчка. Ерихорците обожаваха да говорят едновременно. Това им създаваше някакво чувство за единност, целеустременост и един бог знае какво. Елдиън не ги разбираше. За него глъчка беше стъпката, която те издава, когато крачиш в мрака, дъхът ти, който звярът чува от километър и трепетът, когато трябва да нанесеш фаталния удар.

След няколко сполучливи “десанта” в околните групички Дил’н събра някои от основните новини и се върна при Елдиън.

- Докато сме били в кръчмата Гилиадор е потеглил с керван сребро към селата. Вече трябва да е стигнал до южните предпланини някъде при Клеборн, село, което се намира в съседство с руините на някогашния Мелиборн. Дафил излезе права. Гениите са крайно недоволни от настоящата ситуация. Изпратили са свой представител от Високите Дворци. Момчето поискало от Корин III всичко необходимо за експедиция до древните градове.

- Интересно. – изхъмка Елдиън. – По времето на дядо ми се е смятало, че Високите Дворци са центърът на властта. Оттам идват великите открития. Но Гениите са себе-обсебени хора. Докато с делата си владетелите на Ерихор не веднъж са доказвали качествата си като управници не само на тази планина, но и на целите Същински Планини. Мисля, че, ако се стигне до конфликт, повечето градове ще застанат зад Корин III.

- Изглежда е така, защото той е отказал да изпълни заповедта. А реакциите на масите са положителни. Но не и моята. На негово място бих сбрал войните и бих обявил огромен поход. С керван от 10000 война и опълчение от селата без проблем щях да изнеса всичко, представляващо каквато и да е ценност, от древните градове. – разпали се Дил’н.

- И щеше да оставиш Същинските Планини без защита, да нанесеш сериозни щети по икономиката на Равнината и да зарежеш 1/3 от населението да се оправя с целия Ерихор. Да не говорим, че щеше да изложиш мъже, жени и жизненоважно оборудване на опасност, изпращайки ги в непознати земи. Не, Дил’н, събирането на реликви е работа на равнинците, които знаят как да се промъкват по тайни просеки и да се измъкват от напечени ситуации. Често там, където хиляда не могат да се справят, сам човек върши повече работа от тях. Поне това научих от ловците. – погледна го меко Елдиън. – Давай нататък. Едва ли бих могъл да преборя твоя вечен оптимизъм. Отново ти казвам, древните градове крият много тайни, но едва ли в тях има някакво всесилно оръжие.

- Добре де. – сви рамене Дил’н. – Другите новини не са толкова интересни. Носят се откъслечни слухове за останки от кораби намерени по бреговете на реките, вливащи се в Голямото Море. …

- Морският народ не търпи териториални загуби. Ще воюват за загубените земи до последния си кораб.

- Да, морските са достойни за уважение. Не са като равнинците, които при всеки удобен случай бягат като ужилени. Добре, че Сенките не признават битките по вода. Като се замисля не съм чувал да строят кораби. – той млъкна, сякаш за да събере мислите си. – Равнинците твърдят, че на запад активността е спаднала.

- Заради непрекъснатите атаки на Морския Народ?

- Именно това не се връзва в цялото. Моряците бранят само една малка ивица от крайбрежието и реките. Непрестанно губят кораби и хора. Тогава как е възможно да засилват отпора си?

- Това не ми харесва. Или Сенките са намислили нещо, или…

В този момент Корин III, следван от Ийсън, излезе в центъра на скалната чаша.

Двамата братя бяха като две капки вода – високи, едри, снажни, с големи, черни очи като на викинги и люшнали се, къдрави, червени коси. Лицето на Негово Величество беше по ясно, издължено и привидно открито. Докато Ийсън имаше едри, изпъкнали, ъглести скули, издадено чело и остър поглед.

- Народе на Ерихор… - започна Корин. - … за сетен път черни облаци надвиснаха над ясните ни планини. – Елдиън забеляза как Дил’н потрива ръце в очакване. Макар и добросърдечен, Мечока си оставаше воин, за който миньорският чук носеше повече чест, когато оставяше отпечатък по главите на враговете. – Пълчищата на Сенките отново са насочили своя взор към нас. Войските им вече са наближавали Клеборн, когато вестта е била изпратена насам по тайни просеки. Ерихорци, на нас е съдено отново да се възправим срещу врага, бранейки подстъпите към Главния Тракт, докато вестта пътува към северните градове и се сформира великата армия на Същинските Планини.

Нямаше нужда Негово Величество да призовава своите хора, да завърта главите им с думи за славни дела… Всеки от тях знаеше своето място. Моралът им идваше не от думите, а от възпитанието.

С тъпа болка в сърцето Елдиън плъзна поглед по лицата на околните – лица сигурни, пламенни, отдадени. В погледите им разчете това, което знаеше не по-зле от тях. Те не се биеха за себе си, а за другите.

- Хайде де! – чу отдалечения призив на Дил’н сред навалицата.

- Какво? – сепна се, неспособен да разтълкува подканващия поглед на своя приятел.

- Война е! Не чу ли?

- На мен ми е забранено да участвам в бойни походи. – едва не проплака слабият воин.

- Мислиш ли, че на Ийсън му пука в момента? Застрашен е Клеборн, не чу ли! Там трябваше да пренощува Арчибалд Гилиадор. Знаеш какво ще стане, ако Сенките го хванат.

За миг Елдиън остана с провесено чене, но бързо се окопити, мятайки вечно готовата за експедиция раница на гръб.

- Сега само трябва да си намеря кон. – самоуверено пророни той.

- Кон ли?

- Нямам нерви да вървя с пехотата.

Глава 2

Пехотата, все силни и едри мъже и жени, облечени в тежки, груби ризници от многокатова стомана, се точеше някъде назад. По-близо прелитаха приведените гърбове на конниците – десет кръста в пълно бойно снаряжение, готови да поразяват еднакво добре и от разстояние, и с дългите си, тънки копия.

Напред, по тайни пътечки криволичещи из дъбравите, съпътстващи Главният Тракт, се лутаха само съгледвачите… един, от които бе станал и самият Елдиън без да иска разрешение.

Тук, сред прохладното спокойствие на гъстата, ниска растителност и висналите се досами главата корони на набитите дъбове, човек лесно можеше да забрави себе си, но не и той… острите му сетива подобно бръсначи се плъзгаха от грапавите, тъмно зелени листа в очакване на движение до вълните на едрите корени, заплашващи да спънат коня му. Ала умът му преследваше други неща. Войната със Сенките продължаваше от векове, но за тях нищо не беше известно. Идваха с нощта, убиваха безмилостно и изчезваха с изгрева. Предполагаше се, че строят лагери из Равнината и сутрин се оттегляха в тях, но никой не беше виждал такива… нито пък телата на убитите, които отнасяха със себе си. Но Елдиън знаеше едно – ако Сенките се доберяха до Гилиадор и познанията затворени в главата му, единствената им защита щеше да падне. Поради тази причина старият Гений отказа още преди години да предаде тайната на катаблотите в ръцете на своите ученици. Но глупакът решил да ръководи ремонтните дейности от място! И сега Сенките си пробиваха път към чутурата му.

Язди цяла нощ, за да пристигне по изгрев при Клеборн – тясна долина в чийто център се извисяваше малко градче с опушена, дървена стена и разпръснати каменни бойници, наподобяващи кули. Елдиън презираше жителите на това село. Твърде много от кръвта на равнинците носеха в себе си. Клеборнци бяха лениво, плашливо племе, за разлика от мелиборнците, техни съседи, които преди шест години се биха до последния човек.

Унесен в търсене на следи от Сенките, той почти обиколи долината, когато запъхтян Дил’н изникна отнякъде.

- Сенките са се дянали вдън-земя, но 100% ще се върнат привечер. – изплю на един дъх той.

- Както винаги. – смутолеви с погнуса Елдиън. – Ами Гилиадор?

- В селото не знаят нищо за него.

- По дяволите, сигурно Корин е откачил? – по-скоро констатира.

- Иска ли питане. Което ми напомня… Ийсън е разбрал, че си тук и е меко казано бесен.

- Не, че очаквах друго. – усмихна се Елдиън, но сърцето му се сви.

Огромно усилие на волята му беше необходимо, за да прекачи от портала в мръсната, разкаляна земя на селото и да се пребори със силният аромат на спаружено, който се разливаше подобно мъгла от прозорците на кривите, на бързо скалъпени и така зарязани бараки. Клеборнците нямаха чест, нито ред, нито култура. Те бяха изметта на планинците, родове на хора неспособни да се справят с тежкия живот из долините сред възвишенията. И точно тук беше тяхното място, защото, когато ножът опреше до кокала, щяха да си изпочупят краката в бързане да викнат на помощ Ерихор.

Яздеше с почти недоловимо приведена глава по глинестите улици, шептейки мили думи в ухото на коня всеки път, когато той спънеше крак в калта, но все пак виждаше неприязнените погледи по мършавите, немити лица на селяните. Защото те бяха никои, но той бе по-никой от тях. За това и не изчака Ийсън да му нареди да се върне удома. А веднага щом зърна огненият поглед зад черните му очи сведе глава и обърна в обратна посока.

В очите му отново проблясваха преглътнати сълзи. Защо ли си беше помислил, че е някой, че има правото да бъде част от нещо?

Тогава от града изскочи втори конник и бесният му ездач скоро се изравни с умореното конче на Елдиън. Непознатият изглеждаше на неговата възраст, пък и с неговото телосложение. Разликата между тях беше в това, че Елдиън с много мъка съумя през годините да оформи и изпъкне малкото мускули, наследени заедно с тънката костна структура. Но пък и кой ли очакваше това от чернокосия хубавец с ведро, бяло лице и високо, открито чело, на което изпъкваха сложните цветове на слънце раздирано от кървави пламъци – досмъртният герб на Гениите, който завеки обричаше новороденото да върви по просеките на познанието.

- Нека позная… Корин III не е одобрил предложението ти да се отбие в древните градове. Тъй-тъй вече е дошъл дотук. – приветствено подаде ръка Елдиън.

Момчето объркано обърна взор към него, изглежда трудно разплиташе мрежите от мисли, в които се носеше. Но в очите му не блесна дори искрица неувереност. Гениите нямаха право на грешка, колкото и дълбоко да изпадаха в своята лудост.

- Властимащи! Какво да ги правиш? – разсмя се къде доволно, къде недоволно непознатият, подавайки на свой ред ръка. – Аз съм Алън. Вие?

- Елдиън. – отговори замислено. – Знаеш ли, Корин III е прав в решението си. Не може да рискува излишно ценни животи. Кой знае откъде можем да очакваме атака.

- Знам. – развеселено отвърна Алън, при което Елд остана истински стъписан за първи път в живота си.

- Как така? Мислех, че Гениите винаги сте прави? – отрони той.

Новодошлият вече се късаше от смях.

- Ние сме самовлюбени идиоти, нали? Това е, защото по пътищата на познанието човек губи себе си. Надявам се, не и аз. Пък и малко от хората Горе вярваха, че ще постигна нещо като сляза при вашия предводител.

- Тогава защо си направи тази разходка? Едва ли е било, за да видиш свят. Чувам, че във Високите Дворци имате картини и карти на всички градове от най-високите върхове на Същинските Планини до пристанищата на Морския Народ.

- Защото наистина смятам да посетя древните градове.

“Твърде често започнах тези дни да увесвам език.” – цапна си мисловен шамар Елдиън, но каза само:

- И за това заговаряш човек без герб… но ще ти кажа нещо. Дори и аз не съм толкова луд да поема неподготвен по дългия път към древните руини.

- О, не! – сепна се Алън. – Не съм възнамерявал да те обидя. И освен това ти беше този, който ме заговори.

- И сега какво?

- Ами, изглежда и двамата не сме желани на бойното поле. Мислех си да се кача по-нависоко и да изчакам сраженията. Келиборнците не са интересни. Няма да съберат смелост да излязат лице в лице с врага, но Корин III е друга работа. Има сметки за разчистване. Така че гледката ще си заслужава.

- Ти си луд! Никой не знае къде е лагерът на Сенките. Може да изскочат от всякъде и, ако някоя от тях се окаже достатъчно близо до теб, нямаш шансове.

- Имам това. – смигна той, показвайки предният край на X-образен арбалет с магнитни накрайници и свръх тънки сребърни тетива, свързани с кукички към кух сребърен цилиндър.

- Катаблот! – подскочи Елд.

- Минимодел за полеви условия. Батерията е нова, но ще издържи не повече от месец. Ала защо ли имам чувството, че скоро ще се отърва от това нещо? – погледна с тъга своето бебче Геният.

- Знаеш как да правиш катаблоти? – с треперещ от преклонение глас прошепна Елдиън.

- Е, знам принципът на действие. Батерията съдържа смес от опасни течности и метални парчета, която отделя енергия, която древните са наричали електричество. Електричеството пресича сребърните нишки и предизвиква леки трептения на магнитните накрайници. Оттам нататък само Арчибалд Гилиадор знае как да направи частите, така че да се получи специалното трептене, чийто ефект навярно ще видим довечера. Това си е цяло майсторство, да знаеш. Трептенията са недоловими. Енергията е много слаба. А ние знаем изключително малко за нея… само откъслечни сведения, които сме спасили от древните градове.

Достигнаха разпръснатите сред високите хълмове каменни руини на Мелиборн по пладне и бързо скалъпиха временен лагер. С настъпването на нощта желанието за бъбрене бързо се стопи. Двамата не се осмелиха да запалят огън, но си поделиха двоен порцион от хранителни запаси, идващи от самите Високи Дворци.

- Добре си похапвате там, Горе. – изхъмка през обилие от трохи Елдиън.

- Вие пък си имате интересни занимания. – не му остана длъжен Алън. – Не е като да умуваш по цял ден върху въпроси, чиито отговори сигурно се търсят от десет поколения назад.

Защитните инстинкти на Елдиън се задействаха внезапно, изреждайки десетки потенциални, хапливи забележки на езика му, но той не даде път на нито една от тях. Нещо в това момче му харесваше. За разлика от Дил’н, Алън беше съзрял не само телом, но и духом… като него. И, без да го познава, Елдиън знаеше, че, ако му зададе въпросите, които бе задал на Дафил, щеше да получи същите отговори – отговорите, които и самият той би дал.

- Значи си готов да рискуваш живота си. – промърмори Елд, сменяйки темата. – Но има ли смисъл?

- Изглежда съм прав в преценката си за теб. – разсмя се, че и едва не се задави отсрещният. – За жалост, днес малко хора извън Високите Дворци са способни да прогледнат отвъд наложените им от доста далечни поколения виждания. Имаше време, когато се смяташе, че в древните градове се крият оръжията, които ще ни освободят… време, което само вехтите корици на най-старите книги помнят. Ние, изследователите, както се наричаме помежду си, смутени от гръмкото Гении, не се е и съмняваме, че в древните руини се крият тайни, много тайни, но ние сме тези, които ще трябва да ги изучават, тълкуват и интерпретират.

- “Интерпретират”?

- Да. Това е дума на древния език, спасена от оръфаните страници на тълковен речник, написан много преди съграждането на Високите Дворци. Означава да разбереш нещо и от него да сътвориш нещо ново.

Елдиън кимна механично, но по-голямата част от вниманието му беше привлечена другаде. “Малко хора” бе казал изследователят, което извика в паметта му разговорът с Дафил. Като се замисли, не познаваше никой в Ерихор, който да имаше подобна на неговата гледна точка за света, поверията, опитът на предишните поколения, традициите… никой освен Дафил. Като че ли само те двамата имаха смелостта или по-скоро умствената свобода да се отрекат от праволинейността, в която се превръща рутината на ежедневието. Защото останалите, без да го казват, си мислеха, че в древните градове се крият велики оръжия, че Гениите са там-Горе само, за да разберат как се използват тези оръжия в мига, когато бъдат намерени… но не и Дафил, и Елдиън, а сега се оказа, че и Алън с всичките умни глави скътани сред Високите Дворци. Но Дафил беше представител именно на едно от онези далечни поколения и с нищо не издаваше да е по-различна от другите. Какво искаше тя от него тогава, в кръчмата?

- Значи си тръгнал да търсиш не победа, а зрънце истина. – пророни, все още отръсквайки се от дълбините на своите мисли.

- Да. И ти ще дойдеш с мен. – разсеяно спомена другият, предявявайки повече интерес към парче студено месо, отколкото към неговите размисли.

- Нима? – сепна се Елдиън, но повече от гордост, отколкото от яд. И тук стана невероятното. В него вяра и познание се разминаха. Защото знаеше, че ще направи нещо, за което не вярваше и никога не бе вярвал да събере сили.

- Така е. Тук не те задържа нищо. А любопитството ти е по-силно от страха. Откъде знам? Защото и аз съм така. Високите Дворци са пълни с хора, но не и с тайни за разкриване. А ние с теб сме изследователи, хора без домове и любими, при които да се върнат. Не случайно бебето белязано със слънце в пламъци трябва да се предаде на Високите Дворци веднага след като бъде отбито. Не случайно ти, дете на мъртъв род с погинали родители, си бил оставен без герб.

Елдиън буквално увисна във въздуха, скачайки в изненадата си.

- Откъде знам? Такава е традицията… дори сред нас изследователите. Това е шанс за теб и останалите като теб да намерят своето място в света, съграждайки нови устои, различни от наследените от семейството такива.

- Но… - запелтечи Елди и за един миг всичките му представи за реалността рухнаха в прахта, за да може той да види, че казаното беше истина. Нещата се подреждаха. – Аз не ставам за нищо. – констатира той, трескаво търсейки в себе си буйния тон, с който бе изнесъл своята тирада пред Дил’н.

- Така ли? – сподави смеха си Алън. – Тогава за какво си ми? – както лежаха в тревата, съзерцавайки мрака около селото, той се извърна и го потупа. – Щом като казваш… Ти си прав. Аз греша. – но зад кроткия му поглед пламтяха пламъчетата на интереса. Сякаш пред него не седеше човек без род и герб, а някой с потънали в сенки и мистерия умения – човек без минало и бъдеще, чиято съдба се описваше с един единствен миг.

И така се гледаха те, хладно, изпитателно, но иззад погледа на друмниците, които се изправят пред неволите на пътя заедно; които ще делят храна, сън и защита… които ще се изправят гръб в гръб срещу смъртта. Не извърнаха очи до първия крясък на битката, а след това… се спогледаха през очите на приятели, спазвайки условията на негласен пакт за приятелство. Оръжията вече бяха в ръцете им. Катаблотът лежеше помежду им. Селото разцъфна в светлини. Дим се заизвива по черни спирали от каменни минибойници, вградени в дървената стена. Над широката клисура, която бе взел за долина, се издигнаха прибързан шепот на стотици гласове и металическата песен на задействаните по кулите катаблоти. “Подцених качествата на Клеборн.” – присви вежди Елдиън, оглеждайки сложните шарки на портата. “Нищо чудно. Строен е от мелиборнци… навярно като относително защитен бежански пункт по пътя им към Ерихор.” За жалост достойните мелиборнци бяха загинали в онзи паметен ден преди шест години, а сега, в Клеборн, отрепки се криеха под студените завивки на построените от тях домове. “Как ли тази измет е успяла да издържи първата атака на Сенките?” – запита се младежът, но не потърси отговор. Пред очите му из клисурата плъзна облак от мрак. Сенките атакуваха и както винаги сенки се виеха около тях, за да ги скрият от врага.

Пред стихналите им лица мракът се разля чак до тънката ивица отъпкана земя, разделяща крепостта от обработваемите жълто-зелени земи. Сенките спряха – страховити призраци сред полупрозрачен воал от мъгла. Оттук Елдиън и Алън едва различаваха очертанията на най-близките редици, но въпреки това виждаха страховития гняв на убиеца, който не може да се спре. Имаше нещо достойно за уважение в тези черни войни, които в битка никога не разкъсваха формациите си, а напротив пренареждаха се светкавично с отсечена, математическа точност. Не губеха ритмичността. Не трепваха пред копията разсичащи тези пред тях. Може би единственият им кусур беше, че не се прехвърляха на по-задна редица, когато се уморят и неизменно, проливайки много кръв, падаха на свой ред, допускайки в задуха си някоя грешка. Но пък, от друга страна, от втората или третата оцеляла линия от маршируващи назад войниците бяха отпочинали, за разлика от изтощените взводове на противника.

В Клеборн проехтяха гласовете на офицерите. Лумнаха синкави, химически огньове по разтворените тераси на кулите. Засили се песента на сребърните нишки на катаблотите, подобна на беснееща в тесен и крив, планински пролом река.

- Започва се. – протри пръсти Алън. Ала раменете му се изпънаха, сякаш в опит да го издърпат през висналата, отвесна скала право в градчето. – Това е истинската битка. – смутено промълви той, забелязвайки изпитателния поглед на новия си приятел. – Осем кули, осем катаблота, срещу десетки хиляди натрапници. От техния сблъсък ще се реши съдбата на това село.

Елдиън утвърдително поклати глава, но със свито сърце. Погледът му се плъзна по ниските каменни стени, все още здравите, калдъръмени пътища и високите кули, разпръснати около тях, по различните стъпала на сложното, преплетено плато, където някога бяха живели в мир мелиборнците. Кой беше той, макар и татуиран Гений, че да игнорира паметта им, честта, с която се бяха борили до смърт, бранейки стените на своя град с часове и дни, очаквайки помощта. А междувременно, дори не клеборнци, отприщиха мощта на катаблотите.

Недоловимите вълни освобождавани от Х-образните, арбалетни накрайници, резонираха в трещящите химически пламъци с ефект, който непосветените наричаха магия. На талази бликнаха фонтани от огън. Безмълвни редиците на врага се изместиха назад. От високото градчето се виждаше като стилизирана синкава звезда с разширяващи се, виещи се осем лъча. Грандиозно при все, че живееха във времена, когато хората вече не се впечатляваха лесно. Елдиън усети, че съратникът му е затаил дъх.

Една от формациите внезапно, точно, като разрязана с нож се разцепи и от нея изскочи малка групичка. Мъкнеха нещо – сложно, непонятно устройство от потъмнена стомана на ниски колела и с множество виещи се лостове. За броени секунди, с местене на лостовете, които пък на свой ред завъртаха секции от машинарията, тя доби формата на скосено V, насочено към крепостта. Последва металически грохот и беснеещ вихър, който развя короните на ниските дървета. Пламъците замръзнаха във въздуха и в същото време се обърнаха назад. За един миг имаше нещо гробовно и паметно в цялата тази новообразувана, застинала картина. Обвилите се едновременно в мъждиво сини пламъци тераси на осемте кули, заедно с бойниците приличаха на призрачни свещи сред затворени руини.

Люшна се клисурата. Безмилостно и безизразно поеха по пътя на погрома Сенките. Разтрепериха се дървените стени под жестоките шамари на пламъците. Единствен не трепна Корин III. Решен да не загуби още една битка на този терен, той поведе прословутата си конница срещу маршовия парад на врага. В очите му горяха налудничави пламъци, които дори от това разстояние бездиханно застиналия Елдиън можеше да разпознае.

- Хванали са Гилиадор! – изстена Алън, плюейки в неизвестна посока. – Този идиот ми беше приятел.

Едва сдържайки сълзите си, изследователят изрита в пропастта собствения си катаблот. В ръце държеше кутията, “батерията”, от която се виеха скъсаните сребърни нишки.

- Все едно откъсвам сърцето на собственото си дете. – прошепна той и замлъкна, взирайки се в настъпилото клане.

Безстрашно Корин III се вряза в отприщените армии, следван от верните си конници, които сееха безмилостно смърт от твърдите си седла. На три пъти той измъкваше хората си и нападаше отново в бясна надпревара със смъртта.

На четвъртия път за миг пламъчетата в очите му угаснаха. В гръб атакува пехотата, вклини се във вражеските редици едновременно с конницата и се събраха. За посребрените накрайници на копията сякаш костите бяха от захар. За позлатените върхове на стрелите сякаш сърцето беше мишена, виждаща се от километри. Под неестествени ъгли отлитаха телата на сразените, когато те дръзнеха да доближат Корин и неговата освирепяла армия.

- Да си вървим. – потупа състрадалчески своя нов приятел Елдиън, за което беше изгледан неразбиращо. – Това е. По-добре да не ставаме свидетели на клането. Те вече са мъртви.

И все пак той зърна как пада, покосен от черни стрели, неговият крал, следван от най-верните сред хората си. А междувременно клеборнците масово в бяг се изтегляха към гъстите гори, от които започваха тайните подстъпи към Ерихор.

- И сега? – задъхано шептеше Алън.

- Да се надяваме на Сенките да не им скимне да се разхождат сред паметниците, свидетелстващи за тяхната мощ. – отсече, объркан от ненадейно облялата го самоувереност. Тук и сега животът лежеше между две остриета – едното в неговите ръце, а другото…

Вървяха мълчаливо приведени измежду ниските корони на кривите дървета и разхвърляните стени на руините.

- Какво търсим? – най-накрая се осъзна Алън.

- Една новопозната, Дафил, ми разказа за това място. Тук са живели най-славните от родовете ни. Няма да тръгна да скитам из древните градове преди да съм си пробвал късмета тук.

- Ако не си забелязал, това не е далеч най-безопасното място в момента. Бих предпочел древните градове. Там поне няма да знам, че Сенките ми дишат по петите.

Елдиън предпочете да замълчи. И макар съгласен с доводите му, той не можеше да се пребори с едва доловимото, но настоятелно желание да започне пътя си оттук. Грешка!

Бяха двама – високи, възтънки фигури в плътни, затъмнени ризници. На главите си носеха шлемове във формата на издължени подобия на вълчи муцуни. Ръцете им се криеха в странни, излети ръкавици с твърде удебелени длани и пръсти издължени до една педя. Страховит шамар, който се насочваше по дъга право към лицето му!

“Мъртъв съм!” – констатира пред себе си Елдиън. Мечът, вече в ръцете му, парира по своя си начин насоченото към гърдите му острие на втория нападател. С шамара на първия ловко се размина.

Удар, два, лъжлива атака, избягване, париране, финт, половинчато завъртане, отскачане встрани, превъртане, слаб блокаж и отново удар, два. При боевете с Дил’н всичко опираше до това, кой ще се измори първи. Ала знаеше много добре, че Сенките се биеха с часове преди да умрат, следователно се уморяваха достатъчно, за да допуснат опасна грешка, доста бавно. А той вече чувстваше пареща болка на незащитената си буза и, притискайки я с длан, отстъпваше под напора на противниците.

Лъжлива атака, удар, избягване, париране, блокаж, бърз блок, блок с брънковата ръкавица, остра, раздираща болка… Вече не можеше да ги държи на необходимото разстояние, за да избягва атаките им. Пръстенът около него се затваряше.

Алън отчаяно се опитваше да измисли нещо и само закоравялото, логическо мислене го спираше да се жертва. Какво щеше да постигне с това? Да даде време на Елдиън? Та всичките умения на младежът без герб бяха насочени към това да си набавя време. Това беше начинът да победи на тренировъчната площадка, макар дори и за самия него тези победи да не носеха чест.

Отново парира. Този път едва перна тежкото острие на противника и го видя да се плъзга по най-здравата част на нарамениците досами сънната му артерия. Облян от потта му, зъбът на риса напомни за присъствието си, освобождавайки всепроникващия аромат на изсъхнала кръв. “Ще съзреш.” – беше казала Дафил. Сети се той в едно със спомените за десетките мигове, когато бе чувствал кръвта да бие в ушите му, адреналина да праща съзнанието му в някое затънтено ъгълче на главата.

Като хищник, пряко умората, в един последен скок, той се метна към най-близкия противник с издадено напред острие. Същото направи и Сянката.

“Пет, четири…” – броеше механично, забравил себе си Елд. Тесният му меч се заувива около оръжието на противника, нанасяйки бързи, но силни первания по повърхността му, така че да разклати дръжката в хватката на тъмния рицар. “Три, две…” Остави острието да се носи по инерция, плъзгайки се по потъмнения метал. “Едно!” – прошепна, извивайки се ловко в страни.

Като страничен наблюдател видя себе си да избягва атаката, а след миг да застива рамо до рамо със Сянката с меч забит дълбоко в гърдите й. С тежка въздишка плавно се възправи, издигайки окървавеното острие срещу другия нападател, който се огледа, прецени шансовете си и заплашително посочи дружката си. Неуверено Елдиън му позволи да отнесе коленичилия умиращ.

- Не мога да повярвам! А казваш, че за нищо не ставаш. – дереше се от смях Алън, забравил криещите се в мрака опасности. Сякаш никоя от тях не можеше да се опъне на телохранителя му.

Сам Елд не вярваше, поглеждайки отново и отново черната кръв, окъпала брънковата му ръкавица. Никой в Ерихор не гледаше с добро око на слабите му парирания, а какво се беше оказало. Би могъл да избие всички, които му се подиграваха. С атака, която не можеш да предвидиш и, която не само, че отвлича вниманието ти, а и отслабва хватката ти. С едно продължително париране, което се превръща в пробивна атака точно при разстоянието и скоростта, когато биещите се вече действат по инстинкт. Изненада, която не можеш да осъзнаеш, защото вече си мъртъв.

Стъпките им глухо проехтяха и затихнаха. Намираха се в средно голяма стая с продънен покрив и треперещи стени. Дребни животинки прелитаха измежду краката им.

- Сградата е доста стара. – все още развълнуван промърмори Алън. – Но не виждам какво очакваш да намериш.

Всъщност Елдиън нищо и не очакваше. За това бе още по-изненадан, когато, вместо да се спъне в мекия гръб на някой плъх, усети как отнася с пръстите си една тежка, полуиздадена плоча на пода. В отворилия се тайник лежеше, недокоснато от ничии ръце, малко, обковано в нерафенирано желязо ковчеже.

- Днес ни върви! – смутолеви Алън, разтваряйки тежкия капак и мигновено сбърчи вежди. – Прашни, стоманени монети? – изхъмка, въртейки един доста широк, полиран диск в ръце.

- Равнинците ги обожават, но не знам за какво ги използват. – прошепна Елд, отръсквайки се от прахта. – Мелиборн е бил търговски център, така че нищо чудно част от последните стоки за Равнината да са били изпокрити из къщите при фаталната битка. При последвалото разгрома на Корин III клане никой не се е и сетил да ги търси.

- Конете ще се справят с още няколко кила товар. – замислено отрони Алън. – Така или иначе, ще ни се наложи да търгуваме със селата по пътя си към древните градове.

Най-сетне Елдиън се осъзна и сякаш гръмотевична буря проехтя през гънките на мозъка му. Загубата на Корин III означаваше, че Ерихор ще премине в защита, което на свой ред отваряше пътя на Сенките по цялото протежение на Главния Тракт. Съпротива определено щеше да има. Много градове се простираха оттук до Голямата Долина. Но малко от тях имаха пълководци като Негово Величество. Пък и предстоеше сблъсък между неподготвените попълнения, които вече слизаха от планината, и Сенките… сблъсък много преди вестта за разгрома на ерихорската армия да се разнесе. Елдиън трябваше да се върне. Дългът го зовеше назад. Но сърцето му принадлежеше на неизвестността.

- А това какво е? – каза внезапно, подавайки към сноп лунна светлина оранжево розов къс кристал. – Гравирано е. …

Алън внимателно пое реликвата и спусна експертски поглед по гладката й повърхност. Не я задържа задълго. Кристалът беше леден на допир.

- Пише: “За върховни заслуги в защитата на Империята.”. – припомни си той.

- Империя?

- Отново понятие на древния език. Това е форма на обществено съществуване, при която един човек властва над много култури. До колкото знаем, по времето, когато Сенките са унищожили цивилизацията на древните, империи отдавна вече не е имало. И да е имало, те са били нищожно малки… Така че това парче камък е просто дрънкулка на завидна възраст. Ако искаш я задръж, за мен не представлява научен интерес.

Двамата отново се наведоха над сандъка, уверени, че повече нищо няма да намерят.

- Красиво е, нали? – счу се мек, умилкващ се, подобно котешки глас. – Беше на семейството ми.

Елдиън трепна. Навярно, ако имаше метателно оръжие, то вече щеше да се забива по посока на гласа.

От сенките прекрачи момиче. В първия момент не я позна. Във втория се чудеше какво може да прави Елея тук.

- Отново изникваш в най-неочаквания момент. – подозрително промърмори той, шарейки с очи. Веднага съжали. Пред тренираните му сетива ловката фигура леко се сви.

- Мислех, че това сега, когато Корин III брани подстъпите към Същинските Планини, е най-подходящото време да навестя обгорените корени на рода си. – защити се инстинктивно и остро тя. – И какво да заваря? Мародери!

Думите й трябваше да го жегнат, ловните опасения на Дил’н също. Ала той седеше с полуразтворена уста и отричаше възможността тя да е измамница. Имаше нещо естествено в нея, нещо, което липсваше дори на Дафил.

С крайчицата на взора си видя, че Алън нервно върти очи, опипвайки с потни ръце дръжката на безполезната си сабя. Той не беше убиец. За това Елдиън му завиждаше.

- Можете да ги задържите, ако ви трябват. – изкиска се предизвикателно момичето, но той усети как една определена нотка на гласа й плахо трептеше. – Дядо ми донесе камъка при едно от пътуванията си на запад. Предполагам, че Морския народ го е намерил някъде отвъд Голямото Море. Той често търгуваше с тях и носеше какви ли не неща.

- Ами ти? – изправи се пред нея Елдиън с открит поглед.

- Какво аз? … Нямам ли право да посетя гробната земя, където скитат душите на родителите ми? Реликвите не ме интересуват. Много хора са минали по тези земи и, въобще, интересно как не са намерили този сандък. Но няма значение. Дядо ми казваше, че този камък има своя съдба и търси господар, който я заслужава. Беше мъдър, но на моменти откачен човек. Както, като се замисля, и целият ни род. Само леля Дафил прави изключение. – Елдиън я опроверга наум, но си замълча.

- Е, Алън, какво ще кажеш? – усмихна се подозрително Елд. – Да я вземем ли с нас?

- Моля? – сепнаха се събеседниците му в един глас.

- Тя вече няма къде да отиде. Пътищата към Ерихор са опасни за сама жена.

- Ще се оправя… - тъжно, като че ли не на тях, прошепна тя. – Вярвай ми.

- За нас тримата планините вече са мъртви. – внезапно се възправи Алън. – Да вървим. Нищо не ни задържа тук. Нека не скверним паметта на мъртвите.

Елея не възрази, но ги последва неуверено. “За нея домът на Дафил значи много. Страхува се да се откаже от него.” – размишляваше относно това странно момиче Елдиън. В нея ги имаше откритостта и потайността на хищната котка, но дори логиката на непредсказуемия рис бе догадил по-лесно от мислите й, от миналото й.

“Аз съм човек без герб.” – мина през главата му. Едва не прихна да се смее сред гробната тишина и мрака на обвилата се в черни облаци земя. “Ще възмъжееш!” – бе казала Дафил. А ето, че днес вражеска кръв се стичаше по дланите му и странници очакваха от него да ги води към неизвестността.

Глава 3

Окъпано в кървави пари, небето посрещна с благост ранния изгрев. Ниски ветрове зарисуваха фигури в не особено ниската трева, отвличайки вниманието от разхвърляните трупове. В далечината, подобно на догарящ в огнището огън, трептяха дребни пламъци, довършвайки последните останки на Клеборн. Само каменните бойници седяха цели… на местата, където се бяха сринали при разпадането на стената.

- И тук не ни е мястото. – хладно намекна Алън и моментално бе прерязан от острия поглед на Елд.

По обезобразените тела съзря чертите на много познати лица, но за никое от тях не съжали. Не намери Корин и Ийсън, но най-неочаквано се спъна в стария си другар.

Дил’н лежеше така, както го беше посрещнало острието на нечий меч. “Дори в смъртта си е убил!” – констатира механично Елд, докато с болка освобождаваше сабята от стисналата я ръка. Разбира се, тялото, чиято черна кръв лъщеше по острието й, го нямаше… както и телата на стотици други Сенки.

Елдиън бавно положи приятеля си в позата на мъртъв войн, сплете венец от трева за главата му, скръсти ръцете му върху окървавената сабя и коленичил до него, прошепна, сваляйки лявата си ръкавица:

- Това е кръв от моята кръв, за да помниш, че нашата дружба е вечна. – поставяйки брънковото парче окървавен метал върху меча, той вече сваляше другата ръкавица. – А това е кръв от кръвта на врага, за да знаеш, че съм отмъстил за смъртта ти в дуел. – сълзи се стичаха по очите му. – Каквото и да става, кълна ти се, че ще се погрижа за Ерика и за детето, което така и не разбра, че ще имаш! И най-вече да знаят колко повече беше ти от мен!

- Да вървим. – обърна се към приятелите си без да поглежда към сериозно ранената си ръка. Някакъв налудничав опит да запази поне частица от своята чест.

***

Вървяха тихо и вече дори не се надяваха да надбягат нощта, когато тя ги завари на път. Надменно скалъпиха огън и се настаниха около високите му, пляскащи пламъци. Страхуваха се повече от мрака, който позволяваше на сетивата им да си спомнят гледката на бойното поле, отколкото от Сенките, господари на нощта. Никой не се осмеляваше да заговори. Алън излезе най-слаб.

- Какво кощунство! – прошепна той. Не си бяха казали и думичка цял ден, така че лесно разбраха какво има предвид.

- Клане. – свърна очи Елея.

Елдиън понасяше случилото се най-леко. За разлика от тях той беше войн, макар и по милост. А и се разкъсваше от собствената си вина. Виждаше хилядите пъти, когато бе тренирал своето париране, мислейки си, че каквото и грешка да допусне, приятелят му ще има време да реагира, защитавайки се. А ето, че е трябвала само една грешка и сега смъртта на Дил’н щеше да лежи на съвестта му.

- Все още ли искаш да посетиш древните градове? – изведнъж се обърна към Алън.

- Ще отида и отвъд тях, ако трябва.

- Къде? При Морския народ? През забравените от краката на нашия народ земи между морето и Равнината? Там властват Сенките. Готов ли си да се изправиш срещу тях, знаейки, че на много километри няма кой да ти помогне?

- Да. Ще отида дори отвъд Голямото Море. Дори там да властват врагове, които не мога да си представя.

- Тогава ще вървим заедно. Защото аз ще удържа на обещанието си, ще се завърна в Ерихор с достатъчно пари, за да осигуря добър живот на Ерика. Поне това му дължа. – а наум добави “Той беше дете, но имаше добро сърце… сърце, което ще бие и в гърдите на детето му.”

Нямаше нужда да ги поглежда, за да види неизказания им въпрос. Да, Ерихор беше като едно голямо семейство и Ерика щеше да си живее добре, макар и принудена да си търси нов род. Друг смисъл се криеше в клетвата му. Той трябваше да се завърне с подплатена от дарове слава и да й подари всичко, което имаше. С това щеше да й подари чест, да издигне статуса й, да направи нещо, което се смяташе за по-достойно от това да паднеш в бой с този, на който дължиш живота си.

- Но преди това ще трябва да се отбием в Бролдрич, столицата на Равнината. – каза им, изправяйки се към гората. Без да извръща поглед потъна в сенките й. Никой не го последва. Спътниците му умислено зяпаха играта на пламъците. Елея все още не се беше изказала.

Както винаги обикаляха по двама. Но този път ги завари разделени.

Сянката атакува, пляскайки по осмични дъги с меча си. Елд дори не си направи труда да блокира. Гъвкавата му фигура ловко се извъртя и той застана в гръб на противника. Грешка! Възслабата фигура, още носена от инерцията, се изви и дълъг шамар изплющя по рамото му. Нараменникът болезнено се деформира, а Елдиън с трясък опозна земята в корените на първото изпречило се по пътя на летежа му дърво.

Сянката вече се приближаваше. Потапяйки се в адреналин, Елд има време само да се изправи и парирането започна. Въпреки болката лесно се изплъзваше на тежките удари на противника, но предстоеше да го убие докато все още имаше сили. Нямаше как да се отдалечи на достатъчно разстояние, за да атакува в бяг, а не знаеше дали импулсът на удара му от място имаше необходимата сила, за да разкъса здравата ризница на Сянката. Ако тънкият връх на меча му отскочеше от бронята, врата му щеше да остане открит за удар на врага.

Част от съзнанието му се изключи. Като хищник отскочи няколко метра назад, превъртя се, изправи се и набирайки скорост се метна към противника. Стискайки до болка дръжката на меча в ръце, си позволи да парира по стандартния начин. Оръжието на противника без проблем отби острието, което се завъртя по дъга. Елд смени хватката. Понесено по инерцията на удара острието се оказа от другата страна и нанесе второ силно париране. Сянката отстъпваше, объркана от хаотичността на атаката.

При третия блок острието отиде доста по-далеч и Сянката се метна с оръжие насочено към гърдите му. Така и трябваше. Елд остави меча на противника да се плъзне по бронираната му мишница и същевременно нанесе тежък удар встрани, забивайки до дръжка острието. “Бързината пред силата!” – в Ерихор не бяха го научили на това и се наложи той да го открие в битка, но сега знаеше дори повече – “Бързината поражда сила!”. Атаките и блоковете се преливаха един в друг с минимална загуба на енергия до мига, в който противникът вече не можеше да следи острието и допускаше грешка.

Елдиън се наведе, решен да свали със силно ранената си ръка вълчия шлем на нападателя. Не чу шум, нито пък видя проблясък в мрака или сянка там, където падаха лунните лъчи. И все пак усети злото да приближава.

Внезапно отскочи встрани, извъртайки се. Мечът му излетя от ножницата и изтрещя по високите, бронирани колена на нападателя, който залитна и се срина с цялата си тежест върху останките на убития. “Правилно!” – ликуваше Елд, знаейки, че е нямало начин да разкъса плочковата ризница на Сянката и умело си е осигурил време, за да се престрои.

Сянката просто метна тялото на гръб и потъна в нощта. Останаха само широка локва тъмна кръв и въпросът какво ли щеше да види, ако беше свалил шлема.

“По дяволите, търсят нещо. Убеден съм.” – кълнеше Елдиън, въртейки се наоколо. “Малко знаем за тях… И все пак е невъзможно да ме проследят два пъти в един ден! Може би трябва да се върнем в Мелиборн?”

Неусетно се остави на следите да го водят.

Гората се сгъстяваше. Обикновен човек вече да беше загубил неотъпканата пътека, но той можеше да я проследи дори по положението на дърветата и техните вековни корони.

Гората свърши като отсечена с нож. И, вместо типичната за тези географски ширини ивица храсталак, пред краката му се ширна широко голо поле, осеяно с парчета непозната му, едрозърнеста, сива скала и дебели бурени. Наблизо се издигаше сложна конструкция от ръждив метал, разделена на етажи чрез същата тази скала. В подножието й блестеше ситен, стъклен килим.

“Замък от стъкло? Насред гората?” – мърмореше си Елдиън. – “И все пак… древните трябва да са държели Сенките под контрол с нещо. Иначе не биха си позволили подобни своеволия.”

Обиколи на няколко пъти скърцащата конструкция. Дори се осмели да влезе, но още първото пропаднало стъпало го разубеди да се качва на втория етаж. Видя много неща – сложни кутии с множество процепи, някои – стесняващи се отзад кубове с бутончета и черни стъкла, други - правоъгълни рамки, в които висяха редици от тънки, кафеникави или зелени плочи с преплитащи се помътнели, златни нишки, свързващи малки, многоцветни цилиндри, черни плочици с множество метални крачета и най-различни чаркове… и всичко това в джунгла от тънки жички. Гъста мрежа от кабели като че ли свързваше всички боклуци в сградата. От Алън беше разбрал, че нещата направени с жички и кабели се нуждаят от електричество, за да работят. За това не им обърна внимание. Дори Гениите все още не разбираха електричеството. Те просто се опитваха да налучкат, пресъздавайки нещата, така че да вършат нещо. И единственият им пробив в областта на тази магическа мощ бяха катаблотите, които се базираха на нещо, което Алън наричаше електрически камертон.

Като че ли всичко в тази сграда работеше с електричество, а това, което не, Елдиън лесно определяше като канцеларски материали. Какво значеше канцеларски материали? Знаеше само, че това са често срещани уреди, които древните са използвали, за да обработват написаното. Гениите все още не можеха да определят принципа на действие на малките пръчици с ръждиви пружини и изскачащи върхове, вписани в речниците като химикали. Защо ли намираше нещо смешно в това? Може би, защото всеки път, когато хванеше някоя от тях в ръка, имаше чувството, че трябва да напише нещо.

Неволно се оказа в някакъв облицован със стомана и дърво подземен етаж. Навярно някога тук беше съществувал приятен уют, но сега гледката на разяденото, гниещо дърво опъна нервите му.

Ходеше в абсолютен мрак. Периодично в краката му изхрущяваха човешки кости – звук, който не би могъл да сгреши. Дори не забелязваше, че е пернал някой прилеп през симпатичната, малка муцунка или пък настъпил някой едър плъх по опашката. С частица от съзнанието си помнеше всеки направен завой в този лабиринт. С друга се питаше къде ли се е дянал старият Елдиън и какво ли би могло да го накара да изплува на повърхността.

Коридорът свърши в широка зала, навярно гробница, ако можеше да се съди по разпръснатите из стъпаловидни платформи купчини кости. От машинариите подредени по сложните тераси долиташе мъждива, зеленикава светлина.

В средата на помещението на нисък, овален подиум бяха подредени пет огромни, безформени трона с оръфани каиши и сложни конструкции от прозрачни кутии с неясно съдържание.

С пристойно преклонение той отстрани нечии останки и се настани на удобния, макар и гол, тронен камък. Главата му ехтеше, сякаш допирът на странната облицовка предаваше трептенията на земята.

Нечий, металически стържещ глас опита да отброй нещо, но думите му изчаткаха като мушици по студените стени. Възникна тишина!

Убождане, второ и трето… десетки! Като че ли нямаше вена, от която да не изтича кръв. А кръвта се виеше пред очите му, в помътнели от времето тръбички. Шуртеше в черни кутии и завихряше тежките зъбци на миниатюрни вентилатори.

“Умирам!” – крещеше наяве и насън, с и без глас. “Сбогом!” – разделяше се пътем със своята чест, докато сетивата му гаснеха едно по едно. И тогава пое последния си дъх, тежък и кисел, раздиращ изгарящите дробове. А, като че ли по милост, машината за убиване впръсна в него гъсти, жълти сокове, навярно отрови извлечени от потната жлеза на еди кой си звяр от другия край на света.

Плуваше в нищо, разкъсано нищо… Покрай него чат-пат прелитаха странни неща – безкрайни, повтарящи се колони от символи, наподобяващи единиците, с които миньорите изписваха тегла… ала пред очите му те избухваха в звездни вълни, изрисувайки призрачни останки на тела, запазени от времето. Опитваше се да не ги докосва, но не успяваше и с всеки следващ път, като че ли нещо в него се късаше на малки парченца, за да се прероди за нов живот, отхвърляйки смъртта, с която за един миг се бе слял. А зад гърба му оставаха разпадащи се колони. Вече не поглеждаше назад. Достатъчно болезнено бе да вижда разкъсаните останки на някога велики люде всеки път, когато отвореше не съществуващите си очи.. Нямаше силата да види какво самият той им причиняваше.

“Това ли е смъртта?” – питаше се той. – “Низвергнато, беззвездно небе и полет, който продължава безкрай… докато се разстилаш в колона от символи, чиято съдба е да се разпада завинаги.”

А истината беше, че не чувстваше нищо.

Чезнеше, топеше се, разпадаше, падаше и се издигаше, оставяйки взривни дъги от избелели символи. Умираше и се раждаше, поставяйки всяка своя мисъл под въпрос, докато тя се откъсваше от него, докато прелиташе встрани, докато тънеше в тишина. Нищо вече нямаше смисъл, само безкрайни точкови колони и неясни видения, които експлодираха в главата му.

Нищото се разкъса с внезапен изблик на стоическа мощ, като прозиращо було мъгла захвърлено в месомелачката на изгрева. Светът беше нецялостен. Имаше земя, но не и звезди; тишина, но не и звук. В мрака се въртяха основите на сринат дворец, огромен, невиждан в своето величие, а сега разхвърлян, назъбен, забравен. На безкрайното бойно поле бавно бледнееха тела, така много, че един единствен стрък трева се издигаше над техния килим.

Странни машини лежаха в руините. Машини насочени към леко въоръжените редици на помлените варвари. И все пак, изкланите бяха победили!

Пожела да избяга… странник попаднал на изоставено, гробищно поле. Истина или не, това място имаше своята тъга, святост, която дори най-чистите ходила сквернят.

Светът се плъзна по острието на осите, които го държаха, потрепери, смълча се, изчезна в завеса от пепел.

Болка, силна, всеобхващаща… Лежеше на каменен под, а летеше сред ясни небеса. Слънцето палеше гърба му, а гореше в студ.

Тогава, забравил обърканите сетива, двойнствените чувства, той сведе глава от височината на орловия полет. Пред невярващите му очи Филдгрид, най-далечното равнинно село, гинеше в пламъци, волни, виещи се в стълбове дим, сред които издъхваха невинни души. Загубили битката, равнинците воюваха за своя дом със сломени сърца. Ала жестоки бяха ударите на Сенчестата тълпа. Под острието й падаха и млади, и стари, мъже, жени, деца.

С езика си почувства трапчивия вкус на гнева. Всичкото насъбрано зло се разпали в него и се разля навън под дъжд от непролени сълзи. Той беше никой! А все пак имаше някаква сила! Хиляди нишки, свързващи го с тези, позовали го “никой”. И той ги придърпа към себе си. Провикна се от ръба на света, призовавайки, гълчейки, кълнейки: “Аз съм…” Нямаше дума, която да опише какво.

Звездите се движеха, а той с тях. Затваряйки очи, зърна древен гняв да се пробужда сред техните недра и мрачна твърд да обръща лицето си към Филдгрид. Междувременно, от прокъсания му джоб се разливаха стоманени монети и една подир друга потупваха по каменния под.

***

Събуди се внезапно, болезнено поемайки си дъх с пресъхнали, парещи гърди. Светът около него се гърчеше надменно. В краката му земята също. Навярно, заради кръвозагубата!

Познавайки себе си достатъчно добре, той с премерена крачка се настани отново в стола и задряма, оставяйки на уморената плът да излекува своите рани. Светлината бавно гаснеше.

Събуди се в непрогледен мрак, нервно отмествайки встрани все още кървавите игли на странния уред за мъчения. Поне се беше измъкнал от кошмара, в който потъваше от неизвестно колко време. Ала полираните стени продължаваха да се тресат, вдигайки облаци от зеленикави искри. Светът бързо се разпадаше. “Проклет кошмар.” – промълви.

Устремен пореше гористите мъгли, но не панически; ожесточено, ала отмерено, за да не допусне някой предвидливо израснал насред пътеката корен да спре унищожителния му бяг. А зад гърба му поляната трещеше, дънеше се, издигаше стълбове от пръст и скала, като монумент, приложен в жертва на земния гняв, надгробен камък, хвърлен в лавата на Ада. Сърцето му издъхваше, мускулите се отпускаха, костта заплашително припукваше.

Срина се някъде около лагерния огън приблизително по времето, когато страшният тръс най-сетне стихна. В главата му продължаваха да кънтят гласове, видения, мисли – спомени за неща, които не съществуваха.

- Спрете! – изкрещя, зъбейки се на мрака; ръкомахайки в пристъп на лудост срещу тъпите, неразбиращи лица на свистящите наоколо комари. И едва успя да перне през муцуната един от тях, когато сред менталната какафония се взриви една мисъл.

- Алън? Елея? Къде сте? – почти запищя, озъртайки се из разхвърляния багаж. Няколко стъпки встрани, сред избелелите камъни на друма забеляза миниатюрните хълмчета на няколко пръски кръв, оплескали прахта.