Кадет Рейснър метна Наръчника настрана и сбръчка дълбокомислено вежди. “Да! Понякога Адът е лед!” бе единствената мисъл, която мина през главата му, но и тя не се задържа за дълго. Адмиралът обаче грешеше. Младият кадет почти бе пристигнал и нищо не зависеше от него.
А междувременно бурните, арктични ветрове продължаваха да сипят все по-силно гнева си върху совалката. Лицата на почти всички бяха безкръвно бледи. Не само заради стресиращите стомаха турболенции и раздиращият нервите трясък на врязващите се в совалката късове лед, а самото чувство, че летиш насред буря от ледени торнада в БТР, на който са рязнали шасито и са го заместили с титаниева плоча и криле…
Рейснър не мислеше за нищо и поне привидно не изглеждаше изплашен или страдащ от морска болест. Гледаше с насмешка треперещите хлапаци в пълно бойно облекло и това прикриваше слабо доловимото му изражение на човек, който не е сигурен какво чувства и дали въобще иска да чувства нещо. Но в едно не се съмняваше – сега страхът бе неоснователен, защото всичко зависеше от опитността на пилотите.
Не реагира дори когато огромно парче лед се вряза в левия двигател и го изхвърли във високите слоеве на атмосферата. Последвалият трясък почти пръсна тъпанчетата му. За миг си каза: “Това е. Всичко свърши.” Поради някаква причина не изпита тъга или самосъжаление, само някаква смътна представа за това, че не е успял да остави името си в аналите на историята.
Но мина секунда, а после още една. Изглежда съдбата все още не бързаше да му види сметката. Въпреки изначалното си объркване, той пръв осъзна, че совалката вече не се движи и излезе от нея малко след пилотите.
В главата му се вихреше хаос от мисли, но не можеше да ги чуе, заради гръмотевичния тътен отекващ по невралните му пътища – смес от болката, породена от силния трясък и бясното виене на ледените вихрушки. “Силното главоболие не ми мърда.” – бе една от тях. “Титаниевото шаси определено си го бива.” – друга. А трета - “Жив съм!” – непрекъснато се опитваше да изплува на повърхността, но не можеше да предаде смисъла, който носеше.
С лека апатия, а може би изненада или пък с объркването на човек, който току-що е участвал в опасното пльосване на 50 тона метал върху твърд като скала, многовековен лед, кадетът се огледа и за първи път ужасът успя да намери път към него. Да, той вече бе тук и сега животът му зависеше изключително от самия него. И да, Адмиралът бе прав – няма значение кой си… пред лицето на смъртта всички са равни, но лошото е, че тя умее да изненадва.
В Наръчника прочете, че първото, което трябва да направи войникът, пристигайки на бойното поле, е да запамети възможно най-много особености на релефа. Бързо осъзна колко безсмислено би било това. Пред очите му огромните бели торнада разкъсваха вечните ледове, разбиваха ги на сняг и го изхвърляха на километри от повърхността. Дни бяха необходими, за да се изравни със земята цяла планинска верига. Седмици, за да се измени изцяло релефът на континента. Там, от където минеха арктическите бури оставаха само простиращи се до хоризонта земи, нащърбени от ледени зъбери. И с месеци валеше ситен, но плътен сняг.
“Бог да ни е на помощ.” – помисли си кадета, а миг по-късно проумя, че не е чак толкова изплашен, колкото си мислеше първоначално или поне не толкова, колкото излизащите от совалката негови връстници. Той ги огледа с лека насмешка – околният студ определено не помагаше на кръвта да се върне в лицата им. Но те имаха причина да бъдат ужасени, съдбата ги бе откъснала от уюта на бащиното огнище, от любовта на семейството, а след това брутално ги бе захвърлила сред тази ледена пустош, където огън не можеш да запалиш, та камо ли да намериш любов. А той… той знаеше как да живее сам. Може би бе единственият сред 24мата досегашни обитатели на совалката, който можеше да живее като удома си в подобна ледена пустош.
- Трагична гледка, а? – усмихна му се един от пилотите, подавайки му кожена манерка.
“Да.” – помисли си той. Те бяха дивечът, зайците, които правителството хвърляше на бойното поле, за да отвлича вниманието на врага, докато измисли начин как да спечели тази безсмислена война.
Кадетът пое манерката и без да се замисля удари един широк гълток. Беше ром. Логично – на бойното поле най-стимулиращи са конякът и ромът, защото освен тонизиращия ефект на алкохола имат и приятен вкус. Освен тях покрай войници можеш да намериш винаги оригинална казашка водка, но по традиция тя си стои в лагера… войните от далечни времена я наричат “утеха в ледената нощ”. При този студ човек би могъл да се напие подобаващо само с нея.
- Джонатан Рейснър. – подаде ръка и ясно забеляза преценяващия поглед на пилота.
Мъжът бе доста висок – с цели десет санта повече от него. В тези тежки времена едва ли можеше дори бегло да определи приблизителната възраст на човека, но даваше вид на около четиридесетгодишен. Имаше ясно изразени скули, с леко издадена четвъртичеста брадичка, опънато лице и едва забележими белези от рани по челото и носа. Чак сега забеляза, че пилотът се бе преоблякъл в униформа на майор, но не се учуди. Титаниевото шаси наистина си го биваше, но совалката можеше да се използва за приземяване при подобни климатични условия само веднъж преди да стане абсолютно неизползваема. Навярно на правителството му излизаше най-евтино да обучава някои от пехотинците за пилоти и да ги зарязва на бойното поле. За миг му стана мъчно за този силен човечец, когото бяха захвърлили във вихъра на смъртта, но с ирония си припомни, че и той беше жертва. И тогава мислите му се обвиха в мъгла от тъга – не, не беше жертва. Овладян от порива, внезапно погледна към ръцете си. По тях се стичаше кръв – гъста и черна. Капеше върху снега.
Пилотът явно бе доволен от преценката си, защото му се усмихна и прие ръкостискането. Кръвта полепна по студената му длан. “Вземи се в ръце! Виж с очите си! Няма кръв!” – изкрещя на себе си кадетът, но до слуховия център на мозъка му достигнаха само шепот и името на пилота.
- Том Рийс.
На това забравено от бога място беснеещите ветрове се блъскаха с такава сила в телата, че всеки следващ дъх се откъсваше по-мъчително от предишния. А и ледените кристалчета, носени от тях, сякаш прогаряха дупки в дробовете. Ветровете отнасяха гласовете и хората едва се чуваха даже на крачка разстояние. И като фон на всичко това неспирно трещеше раздиращия нервите екот на стотиците торнада.
За миг Джонатан насочи мислите си именно в тази посока, но малко преди да достигне до тревожещото заключение, което вече се зараждаше в подсъзнанието му, Том го прекъсна.
- Спокойно. Система от сателити следи движенията на торнадата, но така или иначе лагерът се мести на всеки два дни в зона с по-слаба климатична активност.
Джонатан вече се беше сетил за това. Имаше нещо друго. Нещо, което следваше от това заключение. За миг някакво опасение се бе загнездило в подсъзнанието му, но намесата на Том го изтри от временната му памет. В мислите му се въртеше онова чувство, че си забравил нещо, което не е трябвало да забравяш, но не знаеш какво.
Междувременно пилотът явно го бе попитал нещо. Но имаше и нещо в погледа му – съсредоточеност доста над необходимата, за да се разберат двама души в арктическа буря. “Мда, хванах се на най-елементарния номер.” Пилотът го беше залъгал с ръкостискането. Анализът продължаваше. Какво ли искаше да знае? Не можеше ли просто да попита? За секундата през която тези мисли преминаха през главата му той не трепна, не отмести поглед… и все пак като че ли пилотът се усмихна на нещо. Да, определено крайчицата на устните му се сбръчка за миг.
- Откъде си? – попита го Рийс през мъглата на собствения си дъх, подавайки му отново манерката.
- От една вечност разстояние… P3X-012, малка планета в Четвърти Сектор на Периферията.
- Само толкова? – отрони пилотът и го изчака да продължи, но бързо осъзна, че няма да измъкне ценен отговор толкова бързо. – Бил съм на доста места, но не съм попадал на планета, чиито обитатели да не са й измислили някакво гръмко име.
“ОК, да играем по твоите правила, друже. Избери си кокал.” – въздъхна Рейснър и проникновено прошепна, така че екотът на бурята да приглуши гласа му:
- В Ада имената са без значение.
Този път усмивката не остана в крайчицата на взора му. В леденият хаос на надигащата се нощ пилотът си позволи наглостта да разтвори устни, показвайки бели, износени от жилава храна зъби. Заплаха или предупреждение? Кой, по дяволите, беше този човек и каква беше неговата история?
“Сега пък съм параноик!” – изкрещя Рейснър. Можеше да се примири с бурните изблици на халюцинациите. Животът му на единак позволяваше да се чувства добре и сам на бойното поле. Но никога досега не бе търсил враждебност в очите на другар по неволя.
- От имената произлиза нашата човечност. Миналото е това, което ни прави по-добри от Сенките. – изрецитира Рийс Третия Завет.
“…това, което ни прави по-добри!” - отекна в главата му. Слуховият му анализатор – невинна, малка топчица от сиво вещество, която е закътана някъде дълбоко в тъпата кратуна на всяко живо същество, разполагащо с нервна система – се превърна в най-големият му инквизитор. Тези пет думи не заглъхнаха някъде по невронните му пътища. Анализаторът ги повтаряше и повтаряше, и с всеки следващ път все по-силно крещеше той и по-голяма част от мислите биваше обхваната от тях. Докато една мисъл не успя да се откопчи от хаоса и да надигне своя глас. “Не и мен!” – така елементарно само по себе си твърдение, но и така безмилостно. И все пак едно не може да му се отрече. То успя да върне мира и да изтрие кръвта от ръцете му. …
В дните на първите междупланетни полети и последвалите открития християнството понесе сериозен удар, който почти разруши неговите устои. Как ли пък не! Тази пиявица се въздигна от пепелта подобно на феникс и отново разнесе своята чума по света, но този път и по звездите. Малко машинации оттук-оттам, няколко фалшиви чудеса и отново милиарди бяха залъгани. Всъщност единственото чудо е, че толкова много хора повярваха в съществуването на погребан в аналите на Рим от хилядолетия Трети Завет, който описва истината за Апокалипсиса. Когато единствената истина си беше, че папата получи доста тлъст “заем”, за да субсидира с религия новата “свещена” война. А глупак е този, който си мисли, че има дори и малка вероятност Христос да е знаел, че хората ще достигнат звездите и ще намерят “божи” враг, срещу който трябва да се изправят като едно цяло.
“Значи това е твоята игра, приятел. Набелязал си си Свещен Граал и сега си търсиш кръстоносци. Е, не си познал човека.” – усмихна се Рейснър, а след това въздъхна. – “А те помислих за точен, пич! … ОК, значи “по-добри”, а!”.
- По-добри, не… може би по-хуманни и определено различни. – поправи го той.
“Ъпс!” или по-скоро “Хлъц!” отекна неизказано някъде дълбоко в гърлото му. Рийс отново се усмихваше. Един религиозен фанатик, би го засипал мигновено с безсмислени фрази от Третия Завет, “книга” съчинена меко казано по бързата процедура.
Сега пък му подаваше ръка?
- Майор Том Рийс, Фактор 3.
- Фактор?
- Нямаш полеви опит, нали? – потупа го пилотът и удари последен гълток от манерката.
- Може да се каже. … Но мога да убивам.
- Не се и съмнявам. (“Ае, ся! К’во е т’ва? Похвала или обида?” – реагира кадетът.) Нека ти разясня как точно стоят нещата, синко. От десет години правителството безуспешно търси начин да спечели тази безсмислена война. Междувременно врагът разгръща атаката си по все по-нови и нови фронтове. Не знаем с какъв обем военна техника и бойни единици разполагат Сенките, но се налага схващането, че, ако не неограничен, то той е поне стотици пъти по-голям от нашия. Поради тази причина опитните войски и пълководци бяха изтеглени в Центъра на Империята, за да осигурят що годе защита за най-изтъкнатите представители на човечеството. А хора като теб и мен биват захвърлени тук, в Периферията, за да се скалъпи относителен политически и религиозен стабилитет. Ние не сме тук, за да браним границите на Империята. Те отдавна са разкъсани и боевете вече са достигнали чак до Центъра. Тук сме, за да отстояваме идеята Империя. Тя ще съществува, докато не умре и последният бранещ Периферията. Няма значение дали ще печелим или губим. Осъдени сме на смърт. Както ни е съдено да загубим тази война.
“Пич, харесвам те!” – весело прошепна на себе си Рейснър и в същия тон се обърна към пилота:
- И какво ще правим?
- Ще оцелеем… - въздъхна той, забелязвайки иронията в собствения си глас. – Факторите бяха измислени от хората като мен – тези тактици и лидери, които правителството реши, че може да пожертва, заради нуждата някой да води захвърлените на бойното поле доброволци, религиозни фанатици, престъпници и социална измет.
- Та какво са Факторите?
- Влез и ще разбереш.
Преди да попита “Къде?” кадетът се вгледа в очите му – сини като замръзнали планински езера. За миг бе забелязал в тях пламъчета – може би частица старческо безумие, примесено със закачливост или пък предизвикателство. Така или иначе, разбра едно от погледа му… че трябва сам да намери отговор на своя въпрос.
В далечината новобранците (двадесет тъмни петна), с които бе пристигнал, вече приближаваха металическите очертания на базовия лагер. “Пфу, можел си да ни приземиш по-близо, приятел.” – помисли си кадета. И тогава една от нишките на неговото внимание трепна и мисъл, която бе държала подсъзнанието му нащрек от самото начало на този разговор, излезе на повърхността.
Направи няколко крачки в скърцащия под краката му сняг и застана на прага на совалката. “Ама и аз съм един глупак. Да не забележа, че от БТР с екипаж 24 души към лагера се насочиха само 20!”
Като пилот никакъв го нямаше. Може би поради тази причина обожаваше тези “леки”, има-няма 50-тонови, летящи танкчета, за които определението летящи е доста надценително като се има предвид, че само 1% от пилотите биха могли да ги приземят така че след относителен ремонт да могат да полетят отново.
Е, без да обижда пилота, Рейснър не можеше да не признае, че няма начин това “бебче” да се вдигне във въздуха отново. Шасито се беше продънило. След удар в леден къс една от стените вече имаше 45 градуса наклон. Е, някой се беше постарал да монтира на нея четири стъпала-легла (най-вероятно пейките, на които седяха при полета), стигащи чак до тавана, където един бог знае защо сега се виждаше люк. “А на бас, че складовото отделение се е качило на тавана.” – разсмя се кадетът.
- Нищо чудно, че им викат LS-и, а. – потупа го отново Рийс.
- А?
- Летящи Слонове… Най-старият лаф на военните?
- Аха, защото летят тридесет секунди и отварят кратер в земната кора.
- И така може да се каже. Макар че по-вероятно оттам идва марковото им име.
- А?
- Момче, вземи се в ръце. Почваш да се повтаряш. … LS - Long Spears, тоест дълги копия. Всеки поне малко разбиращ от архаична история може да ти каже за разликата между дългото и късото копие и защо всеки пилот би дал всичко, което има, за да яхне нещо, кръстено късото копие.
- Ей, големи образи сте пилотите. Пък казват, че размерът нямал значение… Все пак по-добре да внимавате от коя страна на копието сте, па било то и късо. – каза го радушно и именно това никак не му дойде присърце. “Човече, вярно, вземи се в ръце! Ти си сам на този свят и така и трябва. Имаш да изкупваш грехове, да проливаш кръв. Няма да понесеш смъртта на приятел, а животът ти е смърт за всички около теб.”
Без пейките и насядалите по тях пехотинци и дори с продънения под и изкривените стени, отвътре совалката изглеждаше огромна и доста подтискаща междудругото. Някой набързо бе разпръснал текстилни завеси по пода и метални листове по илюминаторите, създавайки общо взето някакъв уют в тази развалина.
- А сега нека ти представя Фактор 3. – разпери ръце пилотът.
Беше красива, висока и опасна… в плътно прилепнал към тялото й, сивкаво кафеникав, кожен костюм, а върху него замътнени, стоманени плочки подчертаваха изящните й форми. В очите й, като планински езера, проблясваха закачливи пламъчета. Сякаш дори вечният студ усещаше силата в тях. Ледени ветрове фучаха из цялото помещение и в лудешкия си бяг допълваха красотата, разпервайки русите й коси. Това беше тя. Казваше се…
- Саманта Уиндър. Не може да не си чувал за нея. (“Сериозно?” – помисли си Джонатан и интересът му се засили… не, че имаше повече накъде. За момент си бе казал, че е влюбен, но след това през главата му прелетяха спомени. Не, той не можеше да обича или поне така си мислеше.)
- Съжалявам, но не съм.
Тя се усмихна, но не надменно. Погледна го, а изпод дълбините на очите й като че ли проблесна искрица благодарност и молба. Не знаеше от какво бяга тя, но едно беше ясно – имаха нещо общо. И двамата жадуваха да оставят нещо зад гърба си, а това не може да стане, ако околните ти го натякват. По разочарованието на пилота разбра, че именно това беше нейната болка, но и, че това, от което бягаше, я издигаше в очите на другите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар